Червеното червило (не) е за махалата

Личен репортаж на Борислава Лозанова по повод изложбата „На гаража“ от Панайот Стефанов. Септември, 2017.

Имам идеална задача за теб. Ще посрещаш гостите. Малкия Иван ще е домакин, Кусеров ще пуска музика, а Къдравия ще е куратор. Ще правя изложба „На гаража“.

Това ми го каза в началото на септември. Първият месец с „р“ в името си. Изпращаш лятото, готвиш се за есента и някъде по време на приспособяването си даваш сметка за всички онези спомени, които е откраднал от теб с телефона си. Опитваш се да ги подредиш, да ги поставиш в някаква хронология, въпреки че в съзнанието ти често тя липсва. Трудна задача е. Защо ли не си изградил навика да си водиш дневник с дата, час и място? Но и да го правиш… Дали това е нужно? Достатъчно?

„Гледай да си облечена официално“ – продължи той.

© Панайот Стефанов

В края на лятото винаги се връщаш назад, опитваш се да се надпреварваш с времето, защото знаеш, че септември е тук, а с него идват разделите. Точно затова беше и тази изложба. Равносметка на живота в черно-бели кадри. Без дати, без описания, без заглавия, без категоризации, без излишни цветове. Защото черното и бялото са напълно достатъчни да контурират образа точно така, както искаш да си го спомняш – с ярък контраст. Непретенциозно, на гаража в махалата, където си пораснал: под асмата, до графита, на старата маса с пластмасови чаши, с палетите наместо столове. В края на лятото винаги се връщаш там, където равносметките са най-силни. В периферията на твоята осъзнатост, далеч от шума на града, в твоята си махала, в която всеки спомен те очаква да го преживееш отново, без да те обсъжда или упреква, а просто да те приема и да те връща. В квартала, който не страда от излишно тщеславие, където под светлините на коледни лампички се сблъскват световете, мислите и случките на най-близките ти хора. Махленското пространство става алтернативна реалност. Все пак той често казваше „че обича да колекционира моменти“. И сега го направи, без да иска събра обектите на всички свои спомени на едно място, облече ги в новите им дрехи и придаде една сериозност на труда си, подреди присъстващите и запечата в снимка и този момент. И като на всяка изложба и тук не липсваше и критика: „Тази изложба и хората в нея са цялостно отношение към света. Махленска безнадеждност и самодостатъчен блясък, които заедно понякога заслепяват слънцето. Тези фотографии са направени във времето на най-искрена човешка емоционалност, на чистота и отнесеност от големите неща. Великото време, когато или се напиваш, а по-късно заспиваш, или започваш война. Една безкрайна битка за съхранение на маргиналността, на ценността на периферията, която никога няма да бъде център, защото така ѝ харесва. Всъщност война, която едва ли ще си спомняш, че си започнал на следващия ден“, отбеляза Илия Димитров като почетен критик.

@ Панайот Стефанов

Трябваше да посрещам гостите, а закъснях. Нищо необичайно за събитията в квартала. Сложих си черни официални дрехи, оправих си косата, а червеното червило беше завършек на образа, който е неприсъщ на махалата. Изложбата беше важна за всички, това си личеше от пръв поглед. Присъстващите се бяха подготвили за нея с цялото внимание и старание, на което са способни. Познаваме се добре. Онази вечер имахме шанса да я преживеем заедно. С нетърпение и оживление протичаха разговорите, всеки се опитваше да навакса времето, в което не е виждал другия. Защото всеки вече има своя отделен свят, своите разбирания, интереси, проявления. А тази вечер бяхме всички, обединени от едно единствено нещо – спомена за отминалите моменти, които сме споделили, и порива да превърнем вечерта в смисъл и отправна точка.

Изложбите винаги носят със себе си светлините, медийния интерес, който изкарва обектите и автора на снимките извън интимност- та на момента. Изложбите със своите сложни обяснения и разговори, които не са за всеки. Съпреживяването им винаги е съпроводено с напускането на твоя личен свят, от срещи с познати и непознати. Изложбата „На гаража” обаче запечата момента на много лични светове, без дори да иска от тях да напуснат зоната на своя комфорт.

© Панайот Стефанов

И докато целият град за пловдивчани онази вечер се равняваше на няколко централни улици и по-скоро лъскавите и модерни галерии, то едни хора в Каменица си закачиха снимки, заснети с телефон, на въжета за простиране, послушаха Ъпсурт и Ред Хот и всичко им беше наред.

Накрая останаха само празните щипки. Снимките се разпиляха измежду хората, там където принадлежат. Толкова мигновено, каквито бяха и моментите на заснемането им. Изложбата бързо изчезна, за да се превърне в един още по-ярък спомен, очакващ последващи кадри.

© Панайот Стефанов
© Панайот Стефанов
© Панайот Стефанов
© Панайот Стефанов
© Панайот Стефанов