Цветът на нара

Майка ѝ протяга ръце. Увити в памучно платно са дървените ѝ сандали за баня – две дъбови плочки, изсечени в змиевидна форма, покрити със седефени люспи, всяка прикована към две дървени поддръжки.

„Ануш, в  Сасун има само мъртви обущари. Върви сега, хокис. В града под тепетата чешмите не са пресъхнали“ – шепти мама с премалял глас.

Ануш тича надолу по стръмната калдъръмена уличка, косите ѝ се измъкват от плитките и се разпиляват из вятърния пейзаж. Тя усеща как дървените сандали се впиват в хълбока ѝ, докато тича. Още само един ъгъл и очите ѝ застиват в усмивка – долу, в полите на хълма погледът ѝ вече погалва заоблените тухлени рамена на старата Баня.

Мелодичното шуртене на водата от медните чучури вътре акомпанира Ануш, докато тя съблича дрехите и разпуска косите си. Парата се слива със сноповете светлина, падащи от купола, увива се около глезените и пропуква полумрака. Тя вижда косите на жените, разляти по мрамора, като черен килим над мозайките. Тихите им гласове изпълват овала на Банята и се утаяват в него както, портокаловия мирис на дъното на опалова купа.

Ануш разпознава острите колена на братовчедка си Сирват, така различните по големина гърди на На,ама, дъщерята на еврейския златар, а ето я и Мария, сестрата на българския учител, която разказва на насъбралите се около нея деца приказка.

„Видя ли Мелек?“ – шушне Айлийн ханъм, собственичката на турската пекарница, на облегналата се до нея Гюлхан, жената на Ирмак ага, търговеца на кожи – „…колко са тънки китките ѝ и колко стройно е тялото ѝ. Ще отида още днес до даскала, да пише на моя Нергис, какво хубаво момиче съм му намерила“.

Ануш сяда на мраморния под, музиката на водата се стопява, гласовете се отдръпват, потта си е проправила път през порите на маслинената ѝ кожа и заедно с нея на повърхността проблясват един по един спомените от времето преди пристигането ѝ в Пловдив.

Въстанието в Сасун през 1894. Рекичката от кръв пред тяхната порта и приклекналата до лицето ѝ майка. „Ануш, хокис, баба ти трябва да е обърнала купата с нарове и сокът им сигурно се е разлял.“

Ануш си спомня как нейната баба приготвя хариса в градината им в Сасун под цъфналите нарове. Баба ѝ я няма вече. Но Ануш е сигурна, че би похвалила тънките разточени кори, които арменският свещеник пече на мангал с дървени въглища горе на тепето, в двора на църквата Сурп Кеворк.

Ануш ляга по гръб на хладния мраморен камък и вперва поглед в купола на Банята, в сърцето ѝ тупти липсата по сладките нарове на Армения. Слънцето преминава през хексагоните на купола  и потъва в очите ѝ, и тя разбира, че те приличат на зърната на нара. Свежда поглед към нозете си и си спомня как сандалите ѝ минават пътя от двора на арменската църква до Банята… Изведнъж камъните на калдъръма не са вече камъни, сякаш нечия детска ръка е търколила нар, наместо джаменки и той е разсипал зърната си по наклонените улици на Стария град. О, тя обича тези калдъръмени улици, нейните сандали всеки ден ще я водят тук, под лазурния купол на Банята, където цветът на нара е небесносин.

Ануш и малката ѝ сестра Кохар се катерят на черницата в стария ѝ дом. Пролет е, въздухът е натежал от мириса на жасмин, люляк и акация.

 „Ануш, Кохар, толкова сте красиви така, като два гълъба, кацнали в короната на дървото! Подайте ми една черница!“ – казва мама, усмихва се и протяга бялата си ръка. Ануш пуска в отворената шепа две бели черници, те падат вътре като златни медени капки и тя скача от дървото. „Хайде, да извадим хляба от мангала! Маслото и черничевото сладко ни чакат“ – казва мама и я поглава по вълнистата гарвановочерна коса.

Мама и Кохар ги няма вече. Ануш поглежда настрани през малкото прозорче на Банята. Тя знае, зад решетките, отвън, опряно на тухления зид, е голямо черничово дърво. И неговите черници, както всички други из стария град, са месести и тъмнолилави. Ануш чува веселото чуруликане на босоногите пловдивски дечурлига, които са налазили дървото като мравчици и плезят оцветени езици едни към други. Ануш извива ходилото си, на петата ѝ тъмнее белег. Тя няма да измие черницата, върху която стъпи, събувайки сандалите си, преди да влезе в Банята.

Ануш въздухва. И с този дъх, мускулите на гърба ѝ се освобождават като нишките на разплитащо се кълбо прежда, герданът на спомените се къса и мънистата пот се разпиляват по пода. Клепачите на Ануш падат тежко надолу и последните две мъниста се търкулват по бузите ѝ, от двете страни на шията и спират в кладенчето на ключиците ѝ.

Колко е благодарна тя на тази стара Баня в този стар град, където незабелязано може да пълни соленото море между ключиците си със сълзи.

Ануш става, пъхва ходила  в дървените сандали на майка си и се отправя бавно към насядалите вече в кръг жени. Седефът на сандалите ѝ блести, а водата струи под змиевидните им тела като река под извити мостове.

*При турския султан Абдул Хамид II са извършени масови убийства и депортации на арменци след въстанието през 1894 – 1896 г. Тогава 20 000 арменци бягат в България, като  част от тях намират убежище в Пловдив.
Ануш. – от арменски, сладка
Хокис. – от арменски, мило обръщение, любов моя, душа моя
Хариса. – традиционно арменско ястие, каша от разварена пшеница и месо
На‘ама. – от иврит, благост
Мелек. – от турски, ангел
Айлийн. – от турски, лунна светлина
Ирмак. – от турски, река
Наргис. – от туски, нарцис
Кохар. – от аменски, скъпоценен камък
Снимки: Нула32