Женското начало

Ще си признаем, че не пишем този брой случайно. Той не е и плод на женската част от екипа, колкото и удобно да е. Решихме, че е прекалено необходимо точно сега и много ни се иска в края на зимата да си поговорим за жените в нашия свят. Навярно сме навлезли в онзи етап от живота, когато сме се подлъгали, че познаваме в детайли останалата половина от човечеството или точно заради гигантската тайна, в която може би винаги ще бъде обвита. Не ѝ е лесно напоследък на жената. Не че някога ѝ е било. Не че и на мъжа му е лесно. Но днес е особено трудно да бъдеш майка, съпруга, да градиш име и кариера, да си оставяш време за живеене – всичко това в едно тяло в едни смешни двайсет и четири часа в денонощието. А между това и да ставаш причина мъже да съграждат и събарят вселени за теб, да те пишат и описват, снимат и рисуват, да те викат и мълчат. Тук някъде е същината на жената, която се опитваме да разберем. Тя е отвъд всички философии, които са си играли да я нищят и определят, над всички идеологии и общества, които не спират да ѝ отреждат роли и функции. Това е жената, която живее сред нас и заедно с нас. Която понякога се правим, че ненавиждаме, но както звучи великото клише – без която не можем!

Жената – майка. Mоже би най-устойчивата женска проекция от Сътворението насам, издържаща дори и на днешните буреносни обществени вълнения, които странно защо не виждат много блясък в това. Неотменимата, зададена от Бог и природата, сила на жената да сътворява новия живот, да завърта колелото на света. Неразбираема за мъжете грандиозност, която може би е напълно достатъчна, за да се спасиш. Усещането за саможертва при създаването на новия човек. За майката, която всички имаме и за онази, която един ден ще роди и нашите деца.

Жената – муза. Тя ще се появи някъде между седемнайсетата и деветнайсетата ти година за пръв път. Може бързо да изчезне, но със сигурност ще се връща отново и многократно. Навярно в друго тяло, но определено ще я познаеш. За нея ще искаш да правиш разни неща, които досега не си. Ще ти се прииска да я извикаш на целия свят, но от устата ти ще се изтръгва единствено пара през декември. Ще се чувстваш като глупак. Ще я виждаш в различни проекции, ще се отразява в ежедневието ти. Ако можеш да пишеш, ще пишеш за нея. Ако можеш да пееш, ще пееш за нея. Ако рисуваш – пак нея. Ако не можеш да правиш нищо, в изкуството на вечната скука, ще съзреш отново нея като единственото събитие, случвало ти се някога. И най-важният момент, когато една жена се превръща в муза – тя не може да бъде твоя. Когато е чужда или по-лошо – ничия. Когато винаги ти се изплъзва или съдбата постоянно ви разминава. Сюжети, погълнали в себе си милиони хора по света, които ние няма да разказваме, защото за тях май вече всичко е казано.

© Панайот Стефанов

Жената – съпруга. В един момент от живота мъжете се сещаме, че трябва да изберем една и да бъдем с нея до последно. Дори на повечето хора, които ще прочетат тези редове, сега тази мисъл да им се струва безкрайно далечна, това все някога ще се случи. Не знам как ще разберем, приятели, но съм сигурен, че няма да го мислим много, ще е особено състояние, в което ти и тя ще знаете отговора много преди да кажете, че сте съгласни. Дори още мъжете да не сме преборили онзи вледеняващ страх, че там някъде може да има и по-добро, който следва модерните хора в света, където всеки е възможен и някак виртуално близък. Дори в последствие да си помислим, че може би сме направили грешния избор. Една също разклатена проекция на жената, но неотменима в своето тайнство и святост.

Жената – приятел. Не мога да дам отговор на вечния въпрос възможно ли е, или не. Каквито и доводи да дам, това е от онези неща, за които всеки има неоспоримо становище и толкоз. Единствено знам, че съществуват и такива жени, които ще те обичат цял живот, без да пристъпят. Които ще те търсят и ще се вълнуват, ще помагат и ще прощават. Ще те запознават с приятелките си, ще ти удрят по едно рамо. И дори да си имал нещо наум в началото, чистотата на искреността ще го размие или ще го постави в онази безкрайно тънка граница, която е едновременно стена и конец. Която ако някой пристъпи, започват да се случват големите неща. Или пък не.

Жената около теб – в училище, в университета, в работата, в градския транспорт, на светофара, в асансьора, на ескалатора. Тя няма да иска от теб да ѝ отваряш вратата, да ѝ даваш якето си, когато е студено, да не я караш да върши нещо тежко. Но въпреки това, всичко изглежда много по-хубаво, когато го правиш. Не прилагай към нея всяко клише, което телевизията и интернет бълва за жената – нейния характер, намерения, мисли и отношения. Едва ли ще проработи. Понякога няма да я харесваш, ще знаеш стотици вицове за нея (повечето наистина са смешни) тя ще се смее също. Но и за момент няма да можеш да си представиш заобикалящия те свят без нея и нейния принос в пейзажа. Тя, която минава с чадър в дъждовната пролетна вечер и сякаш ходи по пръстите на Господ. Която забелязваш случайно и нелогично запомняш лицето ѝ. Жената, без която бихме скучали вечно.

Жената Анна Каренина и Дулсинея дел Тобосо, Долорес Хейз и Джейн Еър, Жулиета и Есмералда, Ема Бовари и Катерина Ивановна, Соня Мермеладова и Беатриче, Лаура и Наташа Ростова, Холи Голитли и Хера, Ирина и Ралица, Зелда… И всички останали жени-идеи, които някой някога е познавал, виждал и обичал, а после е решил, че е прекалено важно да предаде на огромния непрекъснато идващ след него свят. За да му докаже, че ги е имало, следователно самия него го е имало.

Жената, от която започва животът. Жената, заради която тръгваш за друг град или дори държава в три сутринта с няколко лева в джоба. Жената, която ще излъжеш, която навярно ще прости. Която ще чакаш да се появи и поне веднъж ще си помислиш, че може би не съществува. Жената, за която си написал няколко реда, скрити грижливо някъде, дори никога да не си писал преди това, или която си кодирал в завъртулката на буквата р от почерка ти. Жената, която ти трябва и от която често си мислиш, че нямаш нужда. Единствената, заради която може би си струва да се гръмнеш. Бум!