Каршияка – пловдивският Сохо от 1980-те

В памет на д-р Красимир Йорданов

Каршияка, мой малък Лондон! Така си беше. В детството ми… Да ида от махалата („моста на Герджика“) до „Захарна фабрика“ или „Гагарин“, си беше, както сегашното трамбоване от Camden до Hammersmith & Fulham. Ако в мен има някаква носталгия по онези дни на соцреализма, то тя е единствено за времето, когато растях край брега на Марица.

Единствените поводи да прекосявам реката бяха – да ходя на кино или на мачове на „Ботев“ Пловдив. В квартала имаше къде да се иде, дори два киносалона бяха открити – „Георги Търнев“ и Панаирно кино. В първото обаче си беше малко опасничко, щото бе прочуто сборище на квартални бараби, а второто скоро го закриха. Та отскачахме с приятелчетата от махалата до площад „Честименски“ и „Гладстон“. Ходенето на кино си бе голямо преживяване, бързаш да стигнеш, да изпревариш опашката, да хванеш хубави места, пък ако остане време и да се почерпиш нещо в сладкарницата му. Гледаш каубойци, Стив Макуин, Ален Делон, Жан-Пол Белмондо, преследвания с коли, хубави какички, Луи дьо Финес, разни джедаи, извънземни1, банди беемхиксове2, търсачи на кивоти3. Свят да видиш. Запознаването със света ставаше чрез киното. Другият вариант бе с „Кореком“, имаше такъв на булевард „Москва“ (сега „България“). Често много от нещата, които виждахме, ги брояхме за чиста фантасмагория, като за филма направени – бяга човек по улицата, гонят го разбойници, той влиза в първата телефонна кабина, пуска монета и се обажда. На нас ни внушаваха, че сме били връх на човешкото живеене, пък такова нещо не ни се случваше с телефоните – пускаш, пускаш, ама не бачка и повечето улични телефони стояха изпотрошени, май от яд на ползвателите им. Филмите ни отваряха, коментирането им после вървеше със седмици, а разни лафове и пинизи, научени от екрана, влизаха в обръщение в махалата.

Стана дума за булевард „България“ (бивш „Москва“), той си бе пъпът на Каршияка. Тогава още я нямаше магистралата при Радиново и Труд и целият свят пътуваше през него „за морето“, за Европа от Ориента и обратно. Изобщо си бе Шанз – Елизе. Имаше си подлези, нашарени може би с първите графити в Пловдивград, там бе „Луксор“, „Корекома на Москва“, „сладкарницата на Москва“, по него се стигаше до Панаира от едната страна, а от другата – до „4-ти километър“, все витрини към Другия свят. По него също можеше да скибаш леки коли, автобуси и мотори, които иначе гражданите на Република Пловдив знаеха единствено от картинките на дъвките Bi-Bit (Turbo се появих в late 80s). Май точно оттам дойде модерното време в съзнанието ни, сякаш оттам прихващахме смътно, че свободата е правото да се движиш и избираш.

© Милан Христев

По панаирно време, през май и през септември, в махалата ставаше лудница. Отвсякъде коли, хора, автобуси. Първите задръствания по улиците, навалица…  точно като да се почувстваш в свръхурбанизирано село от световен мащаб. Като в Лондон, майн, като в Лондон. Всякакви фролове от цяла България се стичаха за Панаира. Различавахме се от гостите единствено по говора (смея да твърдя, че тогавашният пловдивски жаргон бе доста непонятен за останалите българи), иначе и ние се бутахме да се наврем, па дано с късмет докопаме нещо лъскаво – я рекламна брошурка, я запалка, отварачка за шишета, отделно, че се продаваха и неща, дето дори в „Показния на Главната“4 ги нямаше. С една идея по-модерни ставахме, макар и за седмица. Достатъчно обаче за да се надуваме и небрежно уж да вмятаме, че „ние сме от Пловдив“. Десетилетие по-късно от другоземци чух по този повод оценката: „Втори по големина и първи по самочувствие град на България“.

Каршияка си беше много лъскав за времето, но имаше и своя заден двор, който само ние знаехме, и поради това го величаехме като наша крепост. Казват, че още от османски времена, Каршияка бил центърът на градския разгул, понеже преливал от кръчми и ханове. Наричали ги „мейхане“ (от персийски میخانه  мей – вино, а хане – дом), а славянизирано станало на „механа“ при българи, сърби и бошнаци. Самите султански данъчни регистри бележели подобни заведения с евфемизма „Стаи за ергени и зрели мъже“. Колко зрял съм бил не знам, но помня сравнително добре две легендарни кръчми. Едната бе „Карлово“ – на ъгъла на „Карловска“ и „Неофит Рилски“, другата бе буквално кацнала до моста, който добива името си от нея, „Герджика“5.

За кръчма „Карлово“ се знаеше, че в дълбокия ѝ зимник се е укривал Васил Левски. Беше толкова вехто и невзрачно заведение, с дървен, изтърбушен под, че наистина оставаш с чувството, че си се пренесъл в 1870 година. Винаги бе пълно, какви хора са се събирали там тогава ми е трудно да кажа, но дядо ми го избягваше,  заради навалицата и рядко ме е водил. Обикновено ме взимаше, за да ме черпи с кебапчета, докато той си пийваше мискетче. На „Герджика“ беше по-диво, по-непретенциозно, ала просторно. Разлика в цените нямаше, едно време всичко беше по БДС, но пък „при моста“ често в асортимента пускаха и кока-кола. Пълнеше се и заради типично пловдивското мезе „жабешки бутчета“. Особено в летните жеги, под навесите и в компанията на комари, си бе малко соцгусто (от социален, а не от социалистически) да пиеш студено безалкохолно, да мляскаш карначета с картофки и хлебче, докато ушите ти се надуват от глъчката на възрастните по масите. Със сигурност някогашните ми възприятия за града и света са били повлияни от зрелището на този хоремаг. Като поотраснах, за пръв път там слушах за „лимонадения гол от 1967-ма“6, пак там научих какво е „говори ми глупости, умирам за разврат“ (ама това по-късно, де) и че „Шуми Марица“ не е кръчмарски шансон. Музика нямаше, както сега. Звучеше единствено каквото пуснат по радиото, програма „Хоризонт“ или Радио „Пловдив“, но не липсваха импровизирани хорови песнопения от посетители, обикновено преди затваряне (май към девет вечерта). Чуваше се, че често ставали зверски търкали, но аз не съм имал злощастието да бъда свидетел. Единствено съм гледал и ми беше смешно как келнери се разправят с напили се клиенти. Обаче на мой приятел в махалата, с когото другарувахме отпреди първи клас, баща му го заклаха с нож на „Герджика“. Тъжен спомен.

Тъгувам и по магазините на „Карловска“, по старата бръснарница пак там, дето дядо ме водеше „за мъжка прическа“. Още са ми мили малката сладкарничка на ъгъла с „Оборище“, нескопосаното футболно игрище на текстилния комбинат, амбулантната търговия на автогарата във Филипово, Железния мост. Беше друг свят. Свят на щуротии и безгрижие и даже не подозирахме с момчетата в махалата колко голям и непобедим е останалият. В нашата крепост животът се затваряше между игрите и запознанствата, чиито основен форум бяха училището и футболът, мачовете.

© Милан Христев

Махленската алма матер беше гимназия „Яворов“, точно в центъра на Каршияка. Езиковите гимназии и техникумите имаха надмахленско значение и поради това не влизаха в класациите за местната вървежност. Вървяха яки съревнования между училищата, но нямаше някакви потомствени вражди или традиционни крамоли. Имаше състезания по разни спортове, най-вече по футбол, лека атлетика и волейбол, но най-зрелищно бе „Преглед на маршовата песен и стъпка“, колосална за времето си амбиция на училищните директори, подхранвана от политическия режим. Улица „Васил Левски“, в отрязъка от „България“ до „Дунав“, се затваряше и там маршируваха с песен на уста представителните блокове на каршаклийските училища по категории „чавдарчета“ (1-3 клас), „пионерчета“ (4-8 клас), „комсомолци“ (средношколци). Какофонията и емоциите преливаха, а на мен ми е останал споменът оттогава, че покрай тези официозни хави открих за себе си черквата „Св. Иван Рилски“ и вдянах, че освен официалната поста има и друг прочит за света.

Изобщо май футболът не следва да го броим към игрите. Той в Пловдив, ако не религия, то поне е нравственожитейска институция, гаранция! С футбола намирахме приятели, съмишленици, вдъхновявахме се, мечтаехме, взимахме си поводи да се изявяваме и да ни знаят. Дори с футбола научавахме географията и историята. Футболът не бе просто само ритане на топка. Той бе много повече защото бе и социализация – колекциониране и обмен, събиране и споделяне. От снимки и сувенири, уговорки за мачове, посещения на стадиони, амбиции за себедоказване, през самохвалство и бъзици до намирането на платове за знамена и прежда за шалове. В оскъдицата на онези дни си беше страшно събитие да се докопаш до материал за направа на знаме или пък за изплитане на шал. То да се доредиш до вестник „Старт“ си бе малка победа, щото от неговите последни страници виждахме отбори от чужди страни и събирахме знания, с които да се перчим в махалата. Сега ми става смешно, като се сетя колко изкривена и мижава представа имахме ние. Знаехме цветовете на горе-долу по 2-3 водещи отбора в големите първенства, и то защото имаше евротурнири, които се излъчваха по телевизията. Останалото беше вакуум в главите и пълна свобода за градски фолклор и легендаризация. Харабия, английските запалянковци ги мислехме за безсмъртни, латиноамериканските играчи се считаха за извънземни, а един приятел си припадаше по произнасянето на „манчестериюнайтед“ и затова му бе фен, чак след време разбра, че името е друго. По телевизията доминираха „Ливърпул“, „Байерн“, ЦСКА „Септемврийско знаме“ и „Левски Спартак“, но местният патриотизъм не позволяваше да приемем последните два. В махалата имаше само един левскар, който на всичкото отгоре не бе много добре с главата, недодялан такъв и обект на постоянни подигравки, та аз дълго време смятах левскарите за умствено осакатени хора.

Иначе всички бяхме за „Ботев“. Помня големите от махалата как се връщаха след мачове щастливи или тъжни, според случая, но винаги цветни и със знамена. „Ботев“ бяха много силни тогава, но старите все въздишаха, че не са чак като едно време, макар да взеха купа, дори и да бяхме възторжени седмици наред. Помня бати Краси (д-р Красимир Йорданов, героя на филма „Последната линейка на София“, награден на кинофестивала в Кан), светла му памет, живееше в нашия вход, на нашия етаж. Винаги ходеше по мачовете с голямо знаме в жълто и черно, и все ме надъхваше за отбора, а когато Славков премина в ЦСКА (убийство на живота в махалата) и всички тъгуваха – той само ми каза на пейката пред блока „Пак ще изгреем, ще видиш!“. Изгряхме, след 36 години.

Изгряват и спомени, далечни и толкова близки. Сякаш бе вчера. Един мой кумир в детството бе казал, че „всички хора стават възрастни по някаква случайност“. Все се мъча да го разбера. Дали е така? А дали не може по случайност да се върнем в детството, „там, преди сто лета, там в мойта махала…“.

© Милан Христев

Кратък българо-пловдивски речник на употребените в текста думи:

трамбовам вървя дълго пеш
бараба гамен, безделник
пиниз хитрост, номер, фокус
фрол непознат човек, чужд индивид
скибай (скивай, ски`ай, ский) гледай, виж
търкал сбиване
густо удоволствие, разкош
вървежност самочувствие, гордост
хава занимание, събитие
поста (к`ва поста?) дневен ред, положение
джамини малки стъклени топчета за игра
играя на калеми играя на фунийки
харабия честно, вярно

 

Бележки:

1     „E.T. the Extra-Terrestrial“ (1982), „Извънземното“, детски фантастичен филм на Стивън Спилбърг.

2     BMX Bandits“ (1983), австралийски филм за тийнейджъри, които хвърчат из града на велосипеди и съдействат за залавянето на престъпници.

3     Raiders of the Lost Ark“ (1981), „Индиана Джоунс и похитителите на изчезналия кивот“ с Харисън Форд.

4     „Показен магазин“, специализиран търговски обект за продажби на дребно, създаден с идеята да показва едно идеално лице на плановата икономика в Народната Република България.

5     Официалното наименование бе ресторант „Марица“

6     През 1967 година при изпълнение на ъглов удар в мача „Ботев“ Пловдив – „Левски“ София (1:1) пада изравнителният гол за пловдивчани, но реферът се забавя с присъждането му. Забавените съдийски реакции възпламеняват недоволство по трибуните и към терена политат десетки лимонадени бутилки.