Краката, които разхождаха мъжете по Главната

Късно следобедно време. Липите цъфтят и додават на сезона споделености. Навън е толкова хубаво, че даже на работния ден му се иска да си иде по-рано. Обикновено Пловдив бърза спорадично и първите топли дни от годината се явяват повод да увеличи темпото – всички припират да съпроводят слънцето до заника му, като запечатат насладата от поруменелия хоризонт с изсъскването на бирените тапи. Пред Кино „Балкан“ току-що са пристигнали обичайните заподозрени в кибичене типове, за да открият сезона на густо-правенето. Кажат си някой и друг лаф, раздуят набързо клюките, мерят закъснението на нежната половина от компанията. Дръпнат по един фас, докато чакат калдъръм-коконите да се покажат. Времето се стапя, щом скиват момичетата да се задават от всички страни на киното. Кой ти следи часа, камо ли минутите, когато Чарът се яви насреща? Сдобилите се с корекомски дънки, изглеждат по-самоуверени. Действително изпитание за сетивата е да разпознаят кого издава омразният колан, обгърнал талията наместо тях, и тънкият ток, придвижващ силуета в далечината. Облата, издадена част на сградата наднича над чаровниците да чуе как престорено любопитни и преднамерено обаятелни питат за часа. „И толкова няма“, отговарят мъжете, ревниви от вятъра, задето флиртува с косите на дамите. Боботене предшества кикотене. Мохабетят за кратко, после се отправят по Главната на премиерна разходка, по време на която ще обсъдят възможностите на вечерта. „Кой купон да заковем бе, майна?“. След този въпрос и няколко тигела по-късно, редовните пред „Балкан“ се озоваваха в двора на някоя къща приятно развеселени и с поолекнали джобове.

Днес предложението е да посетят рожденик, когото познаваха задочно, по махленска линия. В поканата „вземи някой с теб довечера” мадамата бе подразбрала местоимението „някой“ в множественото число, отнасящо се до цялата тайфа. Обичайните не обмислят дълго такива решения и на последното „кръгом“ при Джумаята те тръгнаха към неизвестното преживяване, което щеше да се окаже познато за всички. Към края на 80-те западната култура и нейните продукти опъваха здраво купонджийската жилка на героите. Дръзките послания на музиката подхождаха на нрава и възрастта им. В духа на времето и културните течения, привечер те ставаха фурии, които изживяваха своя Golden Age.

Компанията бе привикнала да се ориентира по издайническия тътен на къщите в махалите, които обикалят. И този път високите децибели помогнаха на нашите герои да се озоват пред прага на рожденика. Заслушани в ритъма, подрусващ етажа, моментално разбраха, че ще се наложи да щурмуват празненството. Подир мъжете, в тясното помещение нахълтаха и девойките. Първите носеха буйни перчеми, а вторите – шарени тоалети, с което сега приличаха на пъстроцветна банда, попаднала по случайност в друга вселена. Новодошлите не оставиха време на гостите да се ориентират в обстановката – те видяха само два изящни крака да си проправят път през тумбата народ, скупчила се на вратата. Тънките глезени прекосиха хола и се насочиха право към касетофона в ъгъла на стаята. Певецът, когото слушаха, носеше артистичното име Хисарския поп и както се досещане – не изпълняваше църковни песни. Бохемите от кино „Балкан“ избягваха да присъстват на пишман-купони. Не можеха да се вихрят в ритъма на музика, която не усещаха своя. Трябваше да действат бързо.

Тя се казваше Йоана. Една от фуриите с убийствена осанка. Пристъпваше напред като дива котка, която заблуждава жертвите си с плавни, грациозни движения точно преди да им се нахвърли. За непознатите мъже тя бе дръзка повелителка. Изпитваха с поглед действието, но нямаха мощ да се намесят. Затова и никой не се възпротиви, когато тя извади от портмонето си нова касетка и я приплъзна на мястото на старата в магнетофона. Йоана беше застанала неумолима и неустоима, а в противоположния край на стаята всякой се мъчеше да откъсне поглед от бедрата ѝ. Чу се изщракване на бутона риплей, но тишината не тежеше, последвана от превъртането на лентата. Мускулчетата около глезена ѝ бяха пристегнати от каишките на високите сандали, ала пак пулсираха в очакване на предстоящото звучене. Чернокожите богове на фънка Earth, Wind & Fire избухнаха, а с тях и страстите на всички присъстващи. Касетката се въртеше отново и отново преди вечерта да капне от умора и да изчезне постепенно в меката постеля от ранни утринни лъчи. Едва на сутринта в блажен сън потъна и рожденикът, който най-сетне бе видял как влияе Запада на пловдивските момичета. Бунтарки. Борбени. Бохеми. Жалко, че по-късно мнозина припознаха в демокрацията само своя похотлив идеал.

Така една архетипна героиня успя да пренареди реда на нещата. И продължава да го прави и след онзи купон заедно с другите хубавици с фриволно поведение. Много мъже опитваха да се внедрят в компанията на редовните пред кино „Балкан“. Ето ги и днес – привечер прииждат от кварталите, застават на пост като часовои и отмерват времето до своята естетическа нирвана, обречени да я споделят с останалите. Всички пристигат заради залеза, пивото и мохабета. Но има едни крака, пред които се разстила Главната улица. В тяхното подножие много от естетите ще се връщат и след промените, когато ще бъдат тласнати в търсене на великолепието другаде. Работите тук ще се променят, но те ще разберат, че мястото ще продължи да предлага защитен вид наслада – царствена като жените, чиито крака задават динамиката на нощта.