Крепостта на хълма

Плътта на българската държава създаде Аспарух,
нейния дух – Кирил и Методий.
И чуждите завоеватели не можаха
да победят тази държава на духа,
защото в защита на българския народ
в плътен строй стояха езикът, писмеността, литературата”
акад. Д. Лихачов

Вече мислено сте отправили поглед към руините на върха на Небет тепе. Ако имате по-богато въображение, издигате зидовете и си представяте как ромеи, кръстоносци и българи си оспорват укреплението, докато накрая турците не го унищожават заедно със спомена за някогашните съперници.

Сега се преместваме надолу по Трихълмието, за да издигнем поглед към онази битка, която всъщност има значение – „В началото бе словото…. И към онази сграда, която, на пръв поглед, е почти невидима, плашещо занемарена, но всъщност така ярка и толкова устойчива – истинската крепост, наречена Жълтото училище. Духовната твърдина, с която българската култура завоюва блестяща победа в сърцето на „мегали идеята“ и завинаги превърна Филипополис в Пловдив.

В началото на XIX в. по улиците на Филибе българската реч е считана за признак на малокултурност. Цивилизацията, дала кирилицата на света и озарила славянския свят със светлината на християнството, стои стъпкана под ориенталския прахоляк и задушаващата сянка на порещите небето минарета, докато звучащите като съскане подигравки на гръцките първенци щастливо озвучават духовната деградация на българщината в Пловдив. Мнимите наследници на Византия обаче сериозно подценяват нашите предци и не подозират, че за по-малко от един човешки живот зарът напълно ще се преобърне.

Поради икономическите фактори в Османската империя много българи от Родопите, Балкана и Средна гора започват да се заселват в Пловдив. Тези сурови планинци, със своите дрехи, ръст, че дори наглед тромава походка, изглеждат не на място в ориенталския град, около който постепенно започват да организират своята демографска обсада. Женят се, отглеждат деца и увеличават българското население, несъзнателно следвайки диалектическия закон, че количествените натрупвания, рано или късно, водят до качествени изменения. Посрещат гръцката ехидност със смълчани и мрачни погледи, като, лишени от властта на османлиите и от историческата самонадеяност на „елините“, ѝ противопоставят единствено своето трудолюбие и вродения си стремеж към практичност.

Мнозина от тях, все пак, се поддават на тщеславието и започват да сричат на гръцки, заблуждавайки се, че така „културата“ им ще съответства на новото материално положение. Други обаче си спомнят за своите дядовци, които някога са предпочели да изчезнат из планинските пустини, вместо да дадат вярата и името си на Мохамеда. От тях знаят, че капката дълбае камъка и затова запретват ръкави. Вместо да живеят в заслужено охолство от труда си, ще заделят от него, за да изковат оръжията (книжнината) и да съградят крепостите (училищата) на своя народ в тази неравна борба. Борба, която, за разлика от съперниците си, ще водят не заради призрачните образи на миналото, а напротив – заради прогреса и бъдещето на децата си.

Същевременно, в по-общия план, възрожденските процеси в българското обществото започват да придобиват сериозен интензитет. Постепенно се формира национално осъзната интелигенция, която започва да проектира българите не като част от аморфната и неопределена демографска група на раята в Османската империя, а като общност със собствен дял в историята. Това естествено води до културното пробуждане на народа ни, до сътворяването на т.нар. „национален мит“ чрез преоткриването на българския исторически епос. А най-важното е, че тази интелигенция се оказва в състояние да поставя политически цели (църковна, а впоследствие национална независимост), за чиято реализация предприема конкретни и ефективни практически стъпки. С други думи – започват да се наблюдават началните признаци1 на възникването на най-забележителния социално-политически феномен на нашето време – нацията. Оказва се обаче, че всички тези прогресивни тенденции могат да бъдат обезсмислени още в зародиш. И това е така, защото е налице риск от прекъсване на националния континуитет – чрез изграждане на ново поколение, което е неспособно и не желае да доведе до край Българското възраждане, т. к. е трайно и необратимо обременено с една чужда и, по-важното, враждебна духовна традиция. Обективният факт на по-добре развитата гръцка култура и училищна система кара много българи да записват своите деца в т. нар. „елински“ училища. Предвид факта, че към онзи момент достъп до светско образование имат потомците на по-заможни фамилии, се оказва, че бъдещият елит на Пловдив и България бива доброволно погърчван. Нагледни примери за тази пагубна тенденция са бележити възрожденци като Васил Априлов, Константин Фотинов,Григор Пърличев и др., които имат гръцко национално съзнание, преди да преоткрият корените си.

Българските първенци в Пловдив сравнително бързо осъзнават тази опасност и предприемат мерки за нейното преодоляване, като при реализирането им прилагат добре обмислена тактика, което е показателно за тяхната политическа съобразителност. Те ясно разбират, че гръцката интелигенция и църква имат по-силни позиции както на местно ниво, така и в самия Цариград. Ето защо вместо директна конфронтация, те предприемат ход, чрез който гърците сами да се дискредитират и да дадат повод и оправдание на българите за крайни действия. Така, към 1850 г., българската общност в Пловдив вече е взела решение да създаде класно училище, в което да се преподава на български език. Вместо директно да пристъпят към реализацията на този план, няколко от по-видните българи първо отправят искане до гръцкия пловдивски митрополит и до градската община. С него те молят в елинското училище (възстановено със средства основно Стоян Чалъков след големия пожар от 1846 г.) да се въведе изучаване на български език. Естествено получават категоричен отказ.

Българите очакват и вероятно дори се надяват на този отговор. Те вече са готови с необходимото, за да открият изцяло българско училище – Чалъковият род осигурява първата му сграда, а за главен учител е привлечен вероятно най-авторитетният просветен деец в България по това време – Найден Геров. Забележителни са политическата зрялост и стратегическият мащаб в мисленото на пловдивския елит в този момент. Те личат от името, което избират за училището и от целите, които поставят пред него. Ето какво си спомня Найден Геров за избора на името:

„Изредихме няколко имена на светци и други, ала чорбаджи Салчо2 не остана доволен ни едно от тях. – „Нямаме ли“, каза той нетърпеливо, „и ние българите, някой светец български, та на него да го кръстим?“ […] Аз разправих подробно на чорбаджи Салча кои са били двамата свети братя Кирил и Методий и какво са извършили те за българите. Салчо […] извика: „що сме седнали да търсим други имена, на ви име!“

Още в този първоначален етап намерението на пловдивчани е да създадат институция от национално значение, защото те виждат в новото училище не просто средство за локална борба срещу гърцизма, а считат, че трябва „да се образоват в него учители и свещеници за нуждаещата се провинция и за цяла България“. В последващите години ръководството и настоятелството на училището последователно ще извеждат като конкретна задача в неговата дейност подготовката на просветни кадри за онази част от българското етническо землище, която е най-сериозно изложена на агресивното настъпление на гърцизма, а именно – Македония.

Откриването на българското класно училище в Пловдив и най-вече неочаквания за гърците негов успех (както като брой ученици, така и като качество на обучението) буквално взривява обстановката в епархията. Гръцката общност мобилизира целия си потенциал като материално положение и влияние сред църковните и светски власти, за да противодейства на българския прогрес. Ударът се концентрира срещу първенците, по чиято инициатива училището отваря врати и най-вече срещу Найден Геров, в чиято енергия и ерудиция гърците съзират истинска заплаха за своето духовно превъзходство. Въпреки съпротивата на българите, те понасят тежък удар – с изострянето на руско-турските отношения в навечерието на Кримската война и след упорита клеветническа кампания пред турските власти, Найден Геров е принуден да напусне Пловдив.

Независимо от напора на гърцизма, българската просветна крепост не рухва, а напротив – утвърждава се като национален културен център. Именно пловдивското класно училище поставя началото на общонародното честване на празника на светите братя Кирил и Методий – първоначално като патронен празник3 на самото школо, впоследствие като градско честване, докато накрая този ден не се превръща в запленяваща със своите послания и величина манифестация на националния дух.

Борбата за културна самостоятелност на българите и драматичният им конфликт с гърцизма започват да привличат дори политическото внимание на Великите сили, които очевидно констатират потенциала на зараждащата се нация и огромното значение на пловдивското класно училище в този процес. Доказателство за това са думите на френски вицеконсул Ш. Шампоазо по повод годишните изпити в училището от 1858 г.: Гръцките училища се отличават с изключителен култ към миналото […] Тази достойна сама по себе си тенденция […] достига до осъдителна крайност, доколкото тя не държи достатъчно сметка за сегашното положение на обществото, на науките и на човешките познания. […] Изпитите в това училище (гръцкото училище в Пловдив – б.а.) страдаха от обща слабост, която беше по-явна поради безспорното превъзходство на българските училища. […] Там господства практичното и модерното обучение. […] Достатъчно е да цитирам теориите за плътността, за устойчивостта на топлината, които бяха третирани така свободно, както и в нашите лицеи.“ Шампоазо продължава със своеобразен психологически профил на възпитаниците на българското класно училище – това са деца, „изпълнени със сериозно и хладнокръвно усърдие, които ненавиждат противниците си с дълбока и безмълвна омраза, търсят в труда средство да успеят и търсят опора и помощ от всичко съществуващо днес […], без много да се занимават с миналото.

Успехите на училището логично довеждат до следващия етап в неговото развитие. През 1865 г. е решено да се предприемат необходимите стъпки, то да прерасне в гимназия. Пловдивските първенци успяват да получат разрешение от турското правителство, а също започват да осигуряват материалната обезпеченост на гимназията – на 17 април 1868 г. е положен първият камък на новата сграда. Едва пет месеца по-късно след много дарения и безвъзмезден труд пловдивските българи изграждат масивното, модерно и естетически впечатляващо здание на българската просветна крепост в града – Жълтото училище.4

На 30 октомври 1868 г. в гр. Пловдив тържествено е открита първата българска гимназия5, което дава повод на българския цариградски в. „Македония“ да посочи, че „нощта се мина за нас българите и зе вече да се зазорява“. Благодарение на учебното заведение българският дух в Пловдив окончателно укрепва и в следващите няколко десетилетия нанася окончателно поражение на гърцизма в града, който с акта на Съединението през 1885 г. се доказва като безспорния център на българското национално движение. Наред с това, гимназията продължава традицията на класното училище, от което е възникнала (там в различни периоди учат Васил Левски, Иван Вазов, Константин Стоилов и др.), като изгражда интелектуалния елит на следосвобожденска България и дава образование на Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов и много други. Като обобщение на ролята на училището в живота на неговите възпитаници звучат думите на Иван Евстратиев Гешов:
там се пося, поникна и порасна доброто семе на любовта към науката…, защото ние учениците се научихме да гледаме на живота не като на арена, на която хората се борят само за лични облаги, а като на бойно поле, в което трябва да се извоюват по-възвишени блага. В никой град на България чувството на алтруизма, идеята на всестранно народно освобождение не се култивираха тъй систематично и тъй интензивно, както в Пловдив. И център на тая култура беше училището. В него ние от малки се учехме да бъдем патриоти, от малки още участвахме в народната борба.

Битката, на която е посветен настоящият разказ и за която Гешов така изразително говори, в Пловдив бе спечелена от възпитаниците на Жълтото училище. Победата на тези духовни бойци, обучени и подготвени зад я(р)ките стени на културната крепост, бе толкова категорична, че днес както народната памет, така и историческата наука сякаш не ѝ отдават заслуженото, възприемайки я за нещо естествено. Пловдивската гимназия няма популярността на Априловската в Габрово или героичния ореол на Солунската българска мъжка гимназия. Това вероятно е разбираемо – трагедиите винаги впечатляват повече, особено когато оценката се дава от българи. У нас за победите си говорим малко, но горчиво се взираме в пораженията си. А, за съжаление, въпреки своята драматична история и неразривната си връзка с революционната борба, българската духовна твърдина в Солун загуби битката с гърцизма. Вярно е, че българщината в Егейска Македония бе изтръгната не с културни средства, а с въоръжена жестокост, но това не променя обективния факт, че националният ни идеал бе съкрушен по тези географски ширини.

От друга страна, българската култура и дух, култивирани в Жълтото училище, превърнаха един от центровете на гърцизма във вероятно най-важният български град след Освобождението. Устремът на българщината в Пловдив не бе укротен дори от коварните планове на Великите сили, които вярваха, че, като го направят столица на една изкуствена и етнически неопределена автономна област, ще намалят влиянието на българската култура и дух в Тракия. Напротив – пловдивската интелигенция, съставена предимно от учители и възпитаници на Жълтото училище, се превърна в онази неудържима сила, която съедини разполовената снага на отечеството ни. А в следващите няколко десетилетия същата тази сила окончателно изтри спомена за някога надменните „елински“ първенци, на чиито език днес по пловдивските улици говорят единствено гръцките туристи и студенти, учещи в българските университети в града…

Това е историята на Жълтото училище, историята на възраждането на един град и народ, на новия изгрев на една култура, почти изчезнала в мрака на забравата. Следващия път, когато прекосявате Стария град, забързани за поредното представление на Античния театър или развеждайки гостите си от чужбина, поспрете се пред тази сграда и се вгледайте във все още ярко жълтите ѝ, макар поолющени, багри, а след това погледнете внимателно към парещото пловдивско слънце. И изведнъж ще разберете, че цветът не е случаен, изненадани ще установите че гледате на Жълтото училище така, както и на слънцето – като даденост, която винаги е била и ще бъде тук, но без която нас не би ни имало

Бележки:
1     Според дефиницията на немския юрист и философ Карл Шмит: „един народ става нация, когато осъзнае своите културни ценности и политически достойнства, като при това е готов да отстоява правото си на самостоятелно съществуване, включително и с оръжие.“
2     Салчо Чомаков – брат на д-р Стоян Чомаков, който също присъства на цитирания разговор.
3     Историческата литература, с някои малки изключения, приема за безспорно, че традицията на честването на този празник започва в пловдивското училище „Св. св. Кирил и Методий“. Различно е мнението на изследователите за годината на първото честване, като тя варира между 1851, 1856 и 1857 г. Посочените години всъщност отразяват различните етапи в развитието на празника и съответно мащабността на празненствата.
4     Забележително е, че 150 г. след своето построяване сградата продължава да се използва за образователни цели – в днешно време, в нея се провеждат част от занятията на пловдивската Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство.
5     Следва да се уточни, че още през 1859 г. в Болград, днешна Украйна е открита българска гимназия, но по исторически причини тя е извън пределите на традиционното българско етническо землище. Пловдивската гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ е първото такова учебно заведение, открито в пределите на България, а през 1872 г. първото българско светско училище в Габрово също прераства в гимназия.