Квартална картография

Kакто вече споменахме, махалата е едно от първите и най-важни самоопределяния за всеки градски човек. Дори да се отделиш от квартала, при всяко едно ново запознанство информацията за махленската принадлежност на отсрещния действа на трудноразбираемо за нас подсъзнателно ниво – от приемане и сближаване до безразличие и понякога омраза, които истинският Махленски човек никога няма да покаже наяве, защото преди всичко е джентълмен. Не знаем и как е правилно да започнем класификацията на нашите махленци, защото наистина ни е страх да не обидим някого, имайки предвид здравословната доза отмъстителност при обида на местна чест, която нашите герои са способни да генерират инстинктивно, без да искат.

Започваме типологията от долу на горе. Южните пловдивски махали се славят с буен темперамент, силно откроена самодостатъчност и особена градска митология. Най на юг е пловдивският квартал Коматево. Квартал – крепост, свързан с останалата част от града най-вече с едно шосе, което трябваше повече от година да бъде затворено, а резултатът бе стотици коматевци, блокирали околовръстния път. Една от най-маргиналните пловдивски махали с култов център на уличния живот – стария строеж в двора на училището. Някога имало толкова ученици, че това трябвало да бъде втора сграда към вече действащото училище. Но нещата нещо не се получили, пък и учениците намалели. Така строе- жът остава недовършен. Здание, достойно за топ 3 на махленските учреждения в града – паметник, наслоил във формата на стотици графити по стените си целия свят на махленския човек, който тук се опитваме да разкажем. Просто се разходете до този строеж в Коматево. Вече има път.

Продължаваме голямата махленска обиколка на Пловдив и стигаме до две махали, които макар и малки, също успяват да генерират своите махленци. Остромила и Беломорски, които в последните години се славят по-скоро като вилни зони с големи баровски къщи, което пък не означава, че Махленския човек там е напълно изчезнал. Просто понякога става част от следващия необхватен квартален живот, на който вече отделихме дори цял брой.

Малкият Париж. Безкрайно романтичен, легендарен и именит в пловдивската улична култура – Кичука остава един от генераторите на махленската идеология. И докато в по-голям градски мащаб новото поколение на слимфит дънките, шарените бомбер-якета и прическите сякаш отмества класическите махленци с анцузи или дънки в комбинация с горнище от анцуг, къси прически и тениска на рамо през лятото, то в Кичука това изглежда никога няма да се случи. Напоследък дори доста често срещам хора, които се опитвам да си представя като растящи в Кичука, от което южните махленци вече са едни гърди напред, понеже те поне са оцелели. Величествена махала свят, която вече се опитахме да разкажем, защото мислим, че може да блести.

На запад от Малкия Париж се намира и един друг необятен махленски свят – Смирненски. Най-големият западен пловдивски квартал, в чийто предели влизат и някои по-малки, но силно скрепени махали. Махленския човек тук ще търсим някъде измежду безлюдните алеи на Младежкия хълм привечер, около Братската могила или пред онези вечни беседки пред блоковете, които са институция и малък парламент на всеки уважаващ се квартал. Ако можем да си позволим термина „тежки махленци“, който някои от източниците ни на информация за този брой така ентусиазирано употребяваха, то махленците в Smirneverly hills се нареждат някъде до тези от Кичука и Тракия.

© Илия Димитров

Близо до Смирненски е една от онези махали в Пловдив, които звучат по-гордо за самоопределяне, отколкото дори националната принадлежност. Мараша – махала със самочувствието на градски аристократичен център. Махала, в която наглед всичко си е както в повечето пловдивски квартали, но ако поостанеш малко по-задълго или животът ти се стече така, че заживееш там, разбираш, че не всичко е така обикновено, както изглежда. Мараша е една от онези махали обособени не по географски принцип като повечето, нито имат някаква историческа предопределеност като населения с бежанци Малък Париж. Мараша е просто един малък свят в Пловдив, който живее със свой собствен ритъм, което наистина е трудно за разказване.

Отскачаме и до отсрещния бряг на Марица, за да си признаем, че тази градска част често ни звучи като нещо непревземаемо. Оградени от реката, махалите оттатък са сякаш предпазени като в крепост от нас, южняците. А когато се сетим и за съществуването на квартала на име Гагарин, нещата вече придобиват и едно недостижимо космическо звучене. Може би и за това северняците мислят и използват реката по толкова различен начин. Не можем да пропуснем и изключително важното историческо и икономичеко значение на Панаира, който извади северните ни квартали от местния им контекст и ги постави на международната махленска карта. Факт, който сам по себе си до голяма степен прави прекосяването на реката от север на юг безсмислено за тамошния Махленски човек.

Съставенa от няколко по-малки и бутикови субмахали като Тютюневото градче, Гроздовия пазар, Капана и Стария град, махалата на центъра събира в себе си всичко най-важно и забележително, с което може да се похвали най-старият жив град в Европа. Разбира се, тъкмо поради тази причина Махленския човек по тези земи се гордее до небето с това и никога няма да пропусне удобен повод да се самоизтъкне. Както обаче порастването сред този красив фон е голям кеф и привилегия, така по-късно се превръща и в задължение, а това е леко досадно за който и да е махленец по света. Махленския човек от „Отец Паисий“ ще разпознаем също и по снобизма му, за който на останалите видове пловдивски махленци не им пука особено. В периферията хората си живеят прекрасно и без синя зона пред дома си или туристическа навалица на своето място.

Макар и постепенно да се отдалечаваме от централната градска част, малко по̀ на изток важните неща все така не спират да съществуват, но и да очакват своето далеч по-светло бъдеще. Малко известно е всъщност, че името на Каменица идва от каменистата почва на отдавна изчезналното осмо тепе на града, върху което трима швейцарци през 1881г. основават първата българска пивоварна. През 1912 пък само на метри от вече така значимото предприятие група ентусиасти създават и първия футболен отбор у нас, за да може на следващите поколения пловдивчани да им е густо, както на стадиона край бирената фабрика, така и на бирената фабрика край стадиона. Името на Каменица ще остане завинаги изписано със златни бувки в летописа на българските махали като естествения извор на щастие за мъжа по тези земи. И както шеговито казва Махленския човек тук – не живееш наистина в Каменица, ако не виждаш комина от прозореца си, което в известен смисъл прави и територията на квартала безгранична. Каквото всъщност е и самочувствието на обитателите ѝ.

© Илия Димитров

По пътя ни към следващата спирка в махленската типология деликатно ще си позволим да пропуснем Гладно поле и Съдийския квартал, независимо от техните достойнства, за да се озовем директно в третия най-голям панелен жилищен район в България, гордостта на социалистическото планиране и строителство – Н. В. Тракия! Замислена още през шейсетте години на миналия век, Тракия става действителност на административната карта едва през 1983, за да може и до днес да не удържа растежа си и да се променя ежедневно до степента на пълна периферна самодостатъчност. Често ще чуете Махленския човек тук да разсъждава за себе си първо като за човек от Тракия, а после от Пловдив. И ще трябва да приемем шовинизма му, който личи дори и от стратегическата инфраструктура на квартала. Широките монотонни булеварди, еднаквите кръгови кръстовища и безбройните панелки със своите безкрайни номера са в състояние да дезориентират и отпратят всяко непознато лице, което се опита да припари дотук и няма необходимото търпение истински да се довери на махалата, да се отпусне в междублоковите ѝ обятия. Не разбираме доста работи на този свят, но с тракийските махленци наистина направихме усилие и не сме далече от откриването на причината защо някои от тях не са напускали квартала си с години. Същински град в града, от който насладата вероятно може да бъде усетена единствено, ако минава през адресната ти регистрация. Или от все още продължаващото лутане в търсене на изхода. Едно обаче е сигурно – просторът върши добра работа тук, има най-много хоризонт за мисълта и формирането на Махленския човек. А когато добавим жп гарата и недалечното разстояние до летище Пловдив, се озоваваме още по-близо до обяснението за сепаратистките настроения по тази територия на Пловдивград. Не е нужно кой знае какво още на Махленския човек скоро да излезе на терасата и гордо да развее знамето на независимостта си. Че нали сега е и модерно!

Една от най-големите гордости на крайните източни квартали завинаги ще остане в класацията на английски таблоид от преди няколко години, който нареди територията на Изгрев и Столипиново сред петте най-кофти места за почивка в света. Най-голямото циганско гето на Балканите, както е известна тази махала, със сигурност не е най-дружелюбното място, но пък все едно някой друг освен кралското семейство се е запътило натам? Както и да е. Макар и да не е ясно къде точно свършва кварталът на изгряващото слънце и започва Столипиново, всеки знае, че улица „Ландос“ е разделителна и играе ключова роля в махленското самоопределяне тук. Характерни за мястото са превозните средства с една конска сила, високите огради, кучетата по дворовете и въобще повишените нива на сигурност, откъдето правим извод и за престъпността в района във всевъможните ѝ проявления. Въпреки това можем да се натъкнем и на широко отворени къщи и панелни апартаменти, където безпроблемно си съжителстват понякога повече от двайсетина души. Според зависи от квадратурата, нали? Махленския човек тук ще разпознаем главно и по горещата му кръв, логично потъмнила цвета на кожата му, от която блика и голямата му енергия, с която той отбелязва най-важното събитие в обществения живот тук – сватбата. Едно е сигурно – крайният източен махленец умее да се забавлява шумно в продължение на няколко дни и обича да го прави, без да се съобразява с каквито и да е порядки в компанията на поне още петстотин канени и неканени гости.