Квартално криминале

Някои места имат лоша слава. В нашия случай обаче става дума за една по-скоро особена слава, защото събитията в Кючука определно очудняват ежедневието ни, не го правят непременно лошо. Хващам се на бас, че поне веднъж през живота си сте си казали за нещо, че е могло да се случи само там. И ние не правим изключение. Не знаем откъде започва всичко или какво довежда до абревиатурата ККК (Кючука кофти квартал), но Малкия Париж определено не е пловдивският еквивалент на Квартала на богатите. В този текст ще се опитаме да потърсим причините за това. Защото няма как да подминем тази тема, достойна сама по себе си за цял отделен брой.

Нередности в Кючук Париж е имало още от едно време. След срещата ми с Лазар Мастагарков, един от най-големите познавачи на квартала, се сдобих с куп бележки, отразяващи важните събития в Малкия Париж в периода между двете Световни войни. Картотеката, както Бат‘ Лазо я нарече, представлява сбор от над стотина съобщения в телеграфичен стил, преписани на оризова хартия, които известяват, че например на 11 февруари 23-а са се раздали дворните места в квартала. Или пък, че на 17 юли 26-а е убит стражар пред сергията на Драган Тодоров. Сводките в тогавашния печат за грабежи и сбивания в Кючука по честота също се доближават до днешните.

Верен на себе си, а и като автор на този текст, винаги съм се вълнувал от обстоятелствата, които създават и подтикват забраненото поведение на индивида. От онова, което в главата му позволява да престъпи общоприетите норми, от поводите, от последвалите състояния, в които той изпада. Когато говорим за квартал, за голяма общност от хора, от които немалка част имат склонността да нарушават закона, за да сме обективни, следва да върнем лентата назад до общото им начало. Едно от възможните обяснения за криминалната природа на Кючука можем да потърсим в самия му генезис. Несретните и размирни души на македонските заселници от двайсетте години на миналия век несъмнено са предали в наследство на децата си части от онзи огромен гнет, логично придобил по-късно оттенъка на революционно червено.

Съвсем закономерно можем да твърдим, че в основата на партизанската същност на квартала стои комитската му предистория. По-старите членове на много от дошлите тук родове са били или все още са замесени в делата на Македонската организация, а младите с трепет слушат разказите им за преживените битки и славния Апостол войвода. На фона на всеобщата мизерия и нищета в онези гладни години, лесно можем да си представим влиянието, което печелят ремсистките идеи в почти изцяло работническия Малък Париж. Не са един или двама въоражилите се комунисти от южната страна на релсите, а по-късно присъединили се и към бойните отряди на БКП. Някои жени дори получават прозвището „партизански майки“ за многото си убити и убиващи синове. Кючука се превръща в един от главните развъдници на червените идеи в страната. Пролетариат по учебник. Така необходимите за това класови различия проличават прекрасно в спомените на Петър Чакалов в книгата му „Моят Кючук Париж“: „Случваше се понякога през зимата деца от квартала да отидат в неделен ден до езерото в централния парк (Симеоновата градина), но не да се пързалят с кънки, а да погледат как красиво облечените синчета и дъщерички на богаташите от центъра на града весело, шумно и закачливо се пързалят по замръзналото езеро. Това за децата от Кючук Париж бе истински блян и недостижима мечта“.

DSC_0071

Парадоксалното обаче в увлечението на кючукпарижани, вчерашните македонски бежанци, по болшевишката идеология е последвалото след края на войната изкуствено създаване на македонска нация. Съдбата, този път в лицето на Москва, отново си прави лоша шега със същите тези хора, които едва преди три десетилетия раздели от домове и роднини. Оказва се, че ще трябва още доста, доста дълго време преди благосъстоянието на населението осезателно да се подобри и преди да стане ясно, че така бленуваният комунизъм няма никога да сбъдне мечтите им. През 53-а, както разказахме в „С дъх на тютюн“, работническите стачки отпреди Девети отново избухват, но този път в най-голямото и първо досега надигане срещу режима в Източния блок. В авангарда му отново са заселниците от Вардарско. „Тях не ги интересува кой ще е на власт – дали монархисти, или комунисти, те винаги ще имат смелостта да се изправят срещу статуквото, да защитават правото си на достоен труд и семействата си“.

В чисто териториален аспект Кючука не е краен квартал, но със сигурност има нужните история и самочувствие, които да го вкарат в тъмната страна на израза. На практика граничещ с центъра, но едновременно с това и разделен от него с жп линии, обособеността на квартала до голяма степен предопределя съдбата му на градски маргинал. В сравнение с останалите райони, криминалната хроника на Малкия Париж вероятно е най-дългата и наситена с престъпления днес и това прави впечатление дори и при нерегулярно следене на информационния поток. Историята на сегашността в Кючука започва от нелепи пътни инциденти и подпалени автомобили, минава през среднощни гонки, футболно хулиганство и обири на дребно от малолетни, и завършва с много смърт, понякога пожелана и задължително от високо, от онзи блок. Да не забравяме и наркотиците. Въпреки романтиката на името си, Малкия Париж е успял да още да си създаде и репутацията на непридвидимо място, където, ако се разхождаш нощем, е добре да си имаш едно наум. Също и денем.

Така Кючука оставя отпечатъка си в историята на Пловдив като може би най-изстрадалия квартал, а непрестанно преобразуващата му се неспокойност е единственото му сигурно завещание през поколенията. В наши дни периферният в пространствено и смислово отношение Малък Париж е арена на най-бруталните битови престъпления и убийства в града, за които, в името на етиката, няма да изпадаме в подробности. Без нищо всъщност да е сторил, единствено да бъде себе си – вечно несъгласен с правилата и с живота, безкрайно лутащ се – съвременният Кючук нямаше да е същия и без вестникарски заглавия от рода на „Тодор се напуши и обра продавачка в Кючука“, „Пияна пловдивчанка спретна нощен екшън с полицаи в Кючука“ и любимото ми – „Сотаджии гонят пиян в Кючука, той ги псува и ги уволнява“. Затова в края на този текст отдаваме дължимото и на всички извършители на дребни деяния от квартала, които по един чудат начин допълват и изграждат общата ни представата за него. Всичко това можеше да се случи само там.

Иначе нямаше да е Кючук Париж.

„През януари Георги Арнаудов, бивш четник, убива стражар в Куклен, минава в нелегалност и се укрива в Кючук Париж в кръчмата на Христо Стоянов. Полицията узнава и предприема обиск. Арнаудов побягва след стрелба. Убит е в края на квартала.“ – 1926г.