Писмо до Гогол

Това е от писмата, които само желаеш някой да ги прочете, но и да си помисли – иска ли и този някой да напише такова писмо.

Здравей, Гогол,

Знаеш ли, преоткрих те. Може би закъснях, но все пак, знай, преоткрих идеите ти. Творческата ти взискателност също. Изуми ме с чувството си за граждански дълг, което те е подтиквало през цялото време да създаваш шедьоври. Не предположих, че с всяко задълбаване в същината на „Мъртви души“обаче, ще се разлея в двете крайности. Не предположих, че ще ме накраш да се почувствам така сякаш страдам от биполярно афективно разстройство. Не вярвах, че едновременно мога да изпитам меланхолия и еуфория. Сякаш заклещена в менгеме, пищях наум. От дясно с всичка сила ме притискаше удивлението, а от ляво разочарованието също не отстъпваше. Питаш се, защо ли? Няма да се учудя, ако е така. Това правех дълго и аз. Ще спра да измъчвам себе си, а също и любопитството ти. Когато осъзнах колко дълъг живот си завещал на героите си, признавам, възхитих се. Но, по дяволите, защо те останаха непроменени? Защо нито веднъж не посмяха да дръпнат рязко черното було на мъртвилото, което ги обгръщаще изцяло? Отново ще бъда честна – това ме отврати. От 1842 г., когато е и издаването на първите глави на романа ти, та чак до днес, твоят Чичиков, който при изпълнение на една служебна операция се запозна с несъвършенствата на крепостническата административна система и започва да злоупотребява с нея, е все още жив. Пълзи като отровен паяк не само между страниците ти, но и тук при нас. В Пловдив. Крие се под други самоличности и продължава мръсната търговия с имена не на починали крепостници, а на погубени места.

Ако някой ти каже, че в Пловдив имаме „Марково тепе“, не му вярвай. Това е същото като Чичиков да каже в банката, че загинал крепостник е все още жив. Но ти не бъди толкова заблуден като служителите в банката. Марково тепе е досущ мъртвите души на Чичиков – говорим за него, свети в лъскави табели, води се, че уж съществува, а го няма, и от неговото умиране някой печели. В момента на негово място съществува една търговска сграда, наречена МОЛ – общо взето нещо като ЦУМ в Русия. Предполагам разбра – много магазини на едно място. Та тази сграда прие името „Марково тепе“. Навярно подбудите на пловдивския Чичиков да използва същото наименование, не се различават от намеренията на твоя главен герой. Търговията, разбира се, е в основата. Ще спра дотук с обясненията за постройката и ще те препратя към дълбините на историята. Тя всъщност разказва какво е имало на мясото на МОЛ-а. Това си струва вниманието. Повярвай ми!

Болно ми е, че няма да ти пиша по спомени, тъй като нито аз, нито родителите ми сме успели да се докоснем до хълма, който се е издигал някога там. Ще разказвам по чути и прочетени истории. Отдалечавам се от идеите за пълна бездуховност и алчност и те прехвърлям в един друг свят. Филибелийският.

Марково тепе се намирало до югоизточното подножие на Бунарджика, дето бил древният римски некропол, а после турското гробище Бунарджик алтъ мезар. На върха му имало широка скала, а в нея било издълбано корито, с по една дупка на четирите му страни. За тези дупки съществуват много легенди. Най-известната от тях е, че в далечни времена Крали Марко яздел коня си Шарколия край Пловдив. Когато един ден чул някъде в далечината вопли и ридания, изкачил се Марко на върха на висок хълм, огледал се и видял три синджира роби. Юрнал се той, извадил сабята си и пришпорил коня си. Конят скочил на един по-нисък хълм и от силния удар копитата му направили четири дупки в скалата, а коремът му – една по-голяма между тях. Казва се, че от тук идва и името на хълма. Но не само легенди се разнасяли за това тайнствено място. Твърдяло се, че то имало изключителна лековита сила.

До 1900 г. хълмът на Марко Кралевити стоял почти непокътнат. Наоколо имало стари гробища, а от страната на хотел „Лайпциг” се намирала приказната градина на местния тютюнотърговец Димитър Мардас. През пролетта на 1892 г. Мардас получил като подарък от своя колега Ставридис павилион, с който участвал в Първото българско изложение, което се провело в близост до хълма. Както пише в „Пловдивска хроника“ на Никола Алваджиев, именно в тази магична градина Мардас правел „ракъ мухабет” със своите гости. Там, където днес се извисява високата сграда на хотел „Лайпциг” пък имало блато. Твърди се, че дъното му било по-ниско от дъното на река Марица.

Малко по-късно обаче се взело едно от най-болезнените решения за пловдивчани. Преломният момент настъпил. Сиенитените скали на част от тепетата започнали да се изсичат. Пловдивските общинари дали на софийската фабрика „Изида” правото да режат за павета скалите на Джендем тепе. С тях се застлали мегданите и улиците на Пловдив. Столичани започнали да увеличават многократно печалбите си. Първоначално пловдивските кметове са се противопоставяли на предприемачите, но накрая се появил такъв, който се поддал на изкушението. Взривове унищожили Марково тепе. Летящите отломки заличили и вълшебната градина на Мардас. Лятната му приемна била съсипана. През 1920 г. тръгнала нова вълна. Тогава пък се появили мераклии, които искали да строят къщи върху здравата основа на скалата. По този повод Владимир Балчев споделя в „Алчността погуби здравия гранит на Марково тепе следното: „Равносметката през 1930 г. показва, че първи се облажили с терени хората на общинарите. Напразно вестникарите призовавали кмета да се намеси и спаси тепето. Опитал се да помогне и пловдивският митрополит, като поискал от общината да му даде Марково тепе, за да се изгради на върха му нов християнски храм. Пловдивчани си отдъхнали – смятали, че няма кой да откаже на дядо владика. Да, ама нашенските управници показали, че с едната ръка се кръстят, а с другата посягат към сребърниците. Слаб се оказал якият гранит, не устоял срещу силата на алчността.

Знаеш ли, Гогол, в края на писмото си мисля, че се досетих кой е човекът, който се подвизава като Чичиков в България. Алеко разказва за него преди време. Не е известен с фамилията си, а с първото име, като неотлъчно пред него стои една добавка „бай“. Да, за Бай ти Ганьо говоря. Към финала на писмото си отново ще бъда честна. Ще ти призная, че от тук нататък ще ги използвам като синоними. Синоними на безчестие и алчност. Синоними на мъртви души. Синоними на маскари. Надявам се да ми го позволиш.

P.S.

Това не е от тези писма, които очаквам да получат отзвук, още преди да ги напиша. Това е от писмата, които за първи път пиша. От писмата, които не искам да получават никога отговор. Това е от писмата, които само желая някой да прочете, но и да си помисли – иска ли и той да напише такова писмо. Аз лично не бих повторила. Защото това е от писмата, които оставят болка и парене в гърдите.