Малкият и големият Париж

Малкия Париж, или Кючук Париж, което винаги е звучало прекалено сложно за произнасяне, и обикновеният хомо кичукус (човек от Кичука) с времето го е рецудирал до простото, но гордо – Кичука. Кварталът е онази задължителна част от градския фолклор, която придава така нужната мистика и загадъчност на едно място, за да бъде достойно то за производство на легенди, истории и образи. Загърнат в една особена самодостатъчност, Кичука с годините създава своя собствена култура, развява пламенно скъсаното си знаме и се самообявява за нещо като град в града, дори държава в държавата. Името на квартала е едно от нещата, които допринасят за допълнителното самочувствие на хомо кичукуса. Аналогията с френската столица Париж придава малка доза аристократизъм, здравословна надменност, необходимото разграничаване, понеже кой друг пловдивски квартал е бил не просто сравняван с град като Париж, а дори го е кодирал в името си. Чувствайки себе си за парижани, жителите на Кичука може би подсъзнателно проектират големия европейски център в своето малко собствено ежедневие. Вече разказахме за някои от версиите за именуването на Малкия Париж, но сега ще ви покажем, че не само името, но и доста други, символни за френската столица, забележителности, еманации на европейската култура, могат да се открият в Кичука. Това, че аз никога не съм бил в Париж, както предполагам и повечето от хората от южния квартал, не трябва да ни пречи да го пресъздадем тук, из опасните улички на Кичука.

Нашият Париж е почти толкова романтичен, колкото истинския. Едва ли има турист в Париж, който да не е минавал по прочутия булевард Шанз Елизе, възпят от Жо Дасен в песен, която всички ние знаем. Името му идва от Елисейските полета в древногръцката митология, които обозначават далечно място на запад, където душите на героите и победителите ще тънат завинаги в блаженство. Шанз Елизе е дълъг около два километра, започва от площад „Конкорд“, за да завърши при Триумфалната арка, но едва ли на някого от Кичука му пука особено за това. Известен е с множество кафенета и скъпи магазини. Малкият пловдивски Париж също си има своя Шанз Елизе, по-известен като булевард „Никола Вапцаров“. Едва ли има някой, който да е кръстосал Кичука, без да му се наложи да мине през този булевард. Започва малко преди Коматевския възел с отправна точка една къща, която някога хората наричаха Циганската, за да стигне чак до най-важното място в Кичука от май до септември – плувния басейн „Нептун“. По-дълъг от Шанз Елизе, със своите близо три километра, „Никола Вапцаров“ не просто преминава през дължината на целия квартал, но и събира по тротоарите си емблематични за Малкия Париж кафенета и магазини. Разбира се, без малка част в началото на булеварда, заета от колите на автомонтьор, който държи дясната лента на платното, така че оттам не се минава. Малко по-надолу по родното Шанз Елизе е култовият някога ресторант Камела, който сега е вървежно кафе за изискани дами и господа кичук-парижани. Точно до него пък друг притегателен център е небезизвестен денонощен магазин, около който всяка вечер се случва някакъв голям бизнес, обречен да остане вечна тайна за простосмъртните и чуждоземците. Там е и паметникът на големия ни поет – Никола Вапцаров, който някой всяка година решава да залее с червена боя. Другото кръстовище от Кичушкото Шанз Елизе не отстъпва с нищо по класа. Там своята кауза години наред отстоява „Тромпета“. Народна кръчма, славеща се с едно от най-добрите шкембета в района. Там джентълмените от Малкия Париж още от ранни зори мъдрят световните въпроси и се дерзаят над смисъла на живота с по чаша бира в ръка. Задължителна дестинация от екскурзията на всеки турист в Кичука. В близост е и пазарчето за зеленчуци, което за жалост в последните години стои леко в сянката на двата големи супермаркета, където не трябва да ходите ден преди Коледа. Точно отсреща пък се намира и може би най-важната сграда в Кичука – Първо районно управление, откъдето ако не си минал като малък, вероятно си бил най-смотаният в компанията. Районното е доста натоварено с работа, която неизбежно хомо кичукусът създава, без да иска, просто така. В последния си километър, кичушкото Шанз Елизе продължава предимно с жилищни сгради, още няколко култови кръчми, за да завърши със спортната зала „Олимпиада“ и плувния басейн „Нептун“, който цяло лято весели и събира малките парижани на по бира, пържени картофи и цаца. Още много неизброими истории дебнат по пловдивското Шанз Елизе – булевард „Никола Вапцаров“, който още чака своя Жо Дасен, чака своята песен.

Друга емблематична забележителност на Париж са Люксембургските градини. Те са изградени преди повече от 400 години, а жителите и гостите на Париж си умират да се разхождат там. Дворец, където днес заседава Сената, много ценни статуи, сред които копие на Статуята на свободата, и прочути фонтани ще съпътстват вашето посещение в Люксембургските градини. Градините на Малкия Париж пък са далеч повече, сред които най-известни са четири – паркът до училище „Димитър Талев“, паркът до училище „Константин-Кирил Философ“, „Белите брези“ и паркът до Търговиите, който съм сигурен, че си имаше свое име. В Кичушките градини не се е случвало никакво велико събитие, нито Юго ги е описвал в романите си, но за кичук-парижаните те са едни от основните центрове на квартала-град. През светлата част на деня стотици майки с колички преминават през пейките и катерушките на Кичушките градини, но много по-интересно става, когато падне мрак, особено през топлите месеци. Тогава елитът на кичушката младеж облича своите бермуди, премята, в случай, че се застуди, тениска на врата, запасява се със солиден пакет слънчогледови семки и двулитрови бутилки бира и се отправя на дългоочаквана релаксация сред красотата на Кичушките градини. Нерядко тези визитации завършват с потрошени пейки, счупени лампи и викане на полиция, но това отдавна не прави впечатление на никого, превърнало се във важна част от ритъма на нощния Малък Париж.

Всички сме чели за прословутата Бастилия в Париж. Затворът, символ на Френската революция, който е превзет през 1789-а година. Предимно пълнен с политически затворници и символ на деспотичната власт, Бастилията е изцяло разрушена по време на Революцията, а днес на същото място в Париж се намира едноименен площад и опера. Бастилията в Кичука пък не само, че не е разрушена, а и продължава да си работи без изглед някой някога да я превземе. Случайно или не, пловдивският затвор се намира в Малкия Париж. Издигнат на булевард „Александър Стамболийски“, високите му стени, опасани с бодлива тел и наблюдателни вишки създават особена атмосфера и в най-слънчевия ден. Това най-добре си личи в неделя, когато пред затвора се извият дълги опашки от мургавите жени на далеч неполитическите затворници. Те дундуркат бебетата си и чакат своите „революционери“, чакат някой да разруши Бастилията.

Въпреки всичко друго, първата асоциация, която правим, след като чуем името Париж, е Айфеловата кула. Построената от Густав Айфел през 1889-а година кула, става не просто символ, а емблема на Париж и Франция, през която ежедневно минават хиляди туристи. Една от версиите за именуването на Малкия Париж е култовата някогашна кула на Сачмената фабрика, която наподобявала Айфеловата кула.  Тя, за жалост, е разрушена преди около петнайсетина години.

Днес единственото, което се издига над целия Кичук Париж, са няколкото шестнайсет-етажни панелни блока на улица „Димитър Талев“. Не минава много време без някой да се хвърли от тях, или да се случи някое убийство. Кичук-парижани ги наричат блоковете на самоубийците. Нещо странно привлича смъртта към тези блокове, може би височината дава сигурност на самоубийците, че няма да се провалят в последното си начинание. Дори живеещите в един от блоковете преди години правят водосвет, за да спрат трагичните случки. И когато преминавате през тези блокове, през кулите на Малкия Париж, погледнете нагоре, може би някой там гледа отвисоко Кичука, наблюдава как пада слънцето на запад – зад Альоша, хвърля поглед към Родопите и се чуди струва ли си да се живее животът.