Минутите, без които можем

Сахат тепе е другаде. То е едно друго място, което ако имаме повече въображение може да приемем, че определя времето в Пловдив с Часовниковата кула и автентичния ѝ звън. Този звън обаче има нужда от грижа. За да го има и да оглася околностите години наред по няколко пъти на ден, дължим много на Георги Долчинков, когото често наричат Пазителя на времето.

Самият той с удоволствие упражнява тази отговорна професия. Два пъти седмично изкачва 50-те стъпала в кулата, за да настрои механизма на часовника. Вътре е тясно, стръмно и високо – едно съвсем друго място, изцяло извън времето и с усещане за вечност. На един от камъните на фасадата е изобразена именно змия, в случая символ на вечен живот.

Най-горе в кулата е механизмът, който е съставен от две части, едната част е свързана с нагласянето на часовника с тежест 120 килограма, а другата е за камбаната с тежест 80 килограма. Отнема половин час на Пазителя да се справи със секундите и го прави с такъв майсторлък, че никой друг не може да работи с толкова старото и запазено през годините изобретение в 17-метровата Часовникова кула на Сахат тепе.
А сега малко факти.

Сахат тепе е известен също като Данов хълм. На това място има паметник на почитан пловдивчанин, книгоиздател, възрожденец и бивш кмет на града – Христо Г. Данов. По-разпространеното име на тепето означава „Часовников хълм“. От другата му страна, на юг се намира Телевизионната кула, която е завършена в средата на миналия век.
Историкът Александър Пижев през 2002 година пише:

„Пловдивската часовникова кула, издигната на Сахаттепе (Данов хълм), е една от най-старите в Европа. Предполага се, че първоначално е построена в зората на XVI век… През целия XVII век повечето пътешественици, минали през Пловдив, остават впечатлени от градския часовник, какъвто нямало нито в Одрин, нито в Цариград. Дори в Западна Европа такива архитектурно-историчсеки образци не се срещали твърде често. За съжаление този забележителен паметник на далечното минало на Пловдив не издържал ударите на времето и в началото на XIX век бил вече напълно грохнал. През 1812 г. градската общественост се заела с възобновяването на кулата и монтирането на нов часовников механизъм. За това благодеяние от преди 190 години свидетел¬ства изсеченият върху мраморна плоча надпис с арабски писмена, който в най-новия си превод гласи: „Както Бог пожела в дните на месец шабан 1227 година (1812 – б.а.) бе направен този часовник, да е благословен от Бога! Трябваха много грижи, за да се възобнови сградата. Хвала на онези, с чиито старания тя бе напълно завършена. Стократно пък хвала на майстора й, който направи такава часовникова кула. Нейната фигура те прави пълен господар на времето и сякаш се разхождаш в сънищата. Изрекох да¬тата – в хиляда двеста двадесет и седма се построи този часовник“.

При построяването си кулата първоначално е служила за наблюдение и предпазване от пожари. В четирите ѝ посоки е имало топове, които са съобщавали за опасност чрез гърмежи.

Първите данни за Часовниковата кула на тепето са от 1611 година, когато френския дипломат Льо Февър, посетил Пловдив, отбелязва: „На другия хълм (Сахат тепе -б.а.) има часовник, който денонощно отброява часовете по френски…“. По-късно Евлия Челеби – книжовник от Турция разказва: „ Има едно тепе, което се казава „Саат тепе. На върха му има кула висока като минаре, с часовник. Той звъни на обед два пъти. Звънът му е страшен – на Изток и на Запад се чува на едно конашко разстояние“.

Механизмът e въстановен в края на миналия век от карнобатския майстор Иван Тодоров и е уникален с това, че е без циферблат, а махалото му е дълго два метра. Качван е детайл по детайл и е монтиран на място. Камбаната, която чуваме днес е направена от пловдивски леяр. Както споменахме, тежестта му е значителна и настройването изисква известно физическо усилие. Пазителя на времето в Пловдив се вълнува, че създател на часовника е Антонио Барбаджелата, тъй като неговият дядо по майчина линия също е италианец. Това му е оказало особено въздействие, когато е решил да се заеме със задачата.

Повече от десет години Георги Долчинков настройва часовника по два пъти седмично. Когато го прави, спира времето за малко, защото няма как иначе да го свери. Оказва се, че механизмът не може да работи правилно, ако през няколко дни не се спира за по пет минути – необходимото безвремие за навиването му. За по-бавното отброяване на часовете, в което десетте липсващи минути седмично нямат кой знае какво значение. Може би за това пловдивчани никога са нямали претенцията за точност, или поне стремежа към нея, но пък винаги са имали малко време в повече. Ето откъде идва то.

Поради огромния трафик в града и разрастването му звънът на Часовниковата кула едва ли достига толкова далеч, колкото в миналото. Но все пак се долавя ясно в околността. Можем да го чуем в 12 часа на обяд и в 12 часа вечерта, когато часовникът удря по 24 пъти. В останалите часове камбата бие толкова пъти, колкото е часът, а след две минути с още един специален удар съобщава, че старият час е изтекъл и вече е дошъл новият. Хората, които живеят по Сахата или в непосредствена близост до тепето, казват, че така разбират колко часът е сутрин, когато се събуждат – броят ударите на камбаната.

Отвътре кулата механизмът е тих и спокоен, отмерва с изключителна точност, създава усещане за плавност, движи се с финес, може би по френски, не се знае какво е имал предвид Льо Февър. Не бърза за никъде, няма ускоряване. Единствено студът може да го накара леко да забърза – случва се през зимата при много ниски температури, но отминат ли, часовникът отново влиза в крак с времето.

Времето… Това време, което отмерва Часовниковата кула на Сахат тепе с плавния си, благозвучен, автентичен звън, е антипод на всяко съвременно нещо, което го прави натрапчиво, електронно и „умно“. То отнася в едно друго време, стига да го поискаме.
Сахат тепе всява спокойствие и подсказва да поспрем, поне до следващия звън. Изключете телефоните горе. Бъдете другаде, някъде там, където няма начало и край. Потопете се в това време, което отмерва кулата на хълма.

Защото там горе е възможно невъзможното. Когато се унесеш в камбанния звън така, че Сахат тепе се превръща в място, в което времето се създава по собствен начин, трансформира се в идея, без да има съществено значение повече. Място над времето, което определя времето. „Грешката” е толкова вярна, колкото е и залезът, който може да съзерцаваш от хълма за няколко минути, но го помниш неопределено дълго и дори да го забравиш като картина, усещането от преживяното остава. Тепето над времето е неслучайно в центъра на Пловдив.

*С благодарност за историческата справка на Владимир Балчев и за съдействието на Георги Долчинков.