Момиче от Копчета

Връщайки се назад във времето, героят на тази история би предпочел тя да се разказва като приказка, да има хубаво начало и щастлив край като всяка друга, но тук нещата няма да се развият по този начин. За добро или лошо в живота си досега героят на тази история е разбрал за себе си, че няма право да избира приказките, в които да оживява или да се измисля. Поне що се касае до тези, за които ще стане дума. Затова без повече уговорки, леко встрани от темата на броя, но все така в краката ѝ, този текст започва така:

Беше привечер на двайсети април 2015-а. На Копчетата часът броеше 19, за другите места няма информация. Героят на тази история, в компанията на свои приятели, по необичаен начин беше успял да подчини тялото си в завидно за тази градска част блаженство и се беше разположил върху цели две от местата за сядане. Слънцето ставаше все по-срамежливо, когато току зад него се настаниха две непознати момичета, едното от които по-късно щеше да се окаже и причината за тези редове.

„Ако не я заговориш в първите трийсет секунди след като си я видял, не го прави изобщо, неуверени глупако“, въртеше се в главата му неписаното, но всъщност и никога уважавано от него правило… Двайсет и девет, трийсет! Колко бързо течеше времето… Ако срещаше по момиче на всеки равен интервал, то това правеше по две пропуснати възможности на минута и по сто и двайсет на час. По-натам не можеше дори да пресметне, но се изплаши, знаеше, че е много. Че имаше ли толкова момичета в тоя град? Никога не се решаваше. Само хвърляше погледи през рамо, но все пак – с решителността на човек, който сякаш се занимаваше професионално с това от години. Беше се окопитил в тая работа и ако не друго, то поне чат-пат можеше да разчита сигналите на ответната страна. А тогава закачливост имаше. Или както биха казали играчите –  имаше игра, но кой знае какво точно имат те предвид?

Уж неволно подслушваше разговора им, който като че ли нарочно се водеше може би една идея по-високо от необходимото (ако въобще за това служат идеите). Ставаше дума за невзети изпити по нещо си там в ПУ-то. Изпити!? И героят на тази история влачеше изпити по онова време. Вярно, не по същата дисциплина, но все пак – пролуката беше възможна. Всеки момент, съвсем непринудено, щеше да се опита да се намеси в диалога им. Майната му на правилото за трийсетте секунди, щеше да покаже на приятелите си как се прави. Сега му се беше паднало, а и нали някой там много отдавна преди него беше решил, че все мъжете трябва да правят първата крачка… Обаче спука гума секунди преди най-после да се включи в чуждия разговор. До непознатите момичета тъкмо бяха пристигнали и се настаняваха техни приятели, които непоправимо промениха обстоятелствата. Момичетата бяха заградени от друг, както биха казали играчите, но кой знае какво точно имат те предвид? Героят на тази история напусна мястото на събитието.

По пътя към вкъщи мисълта за поредната пропусната възможност го изнервяше. Този път нямаше да остави нещата така, този път щеше да направи всичко възможно, което можеше да роди наивната му двайсетгодишна глава. Но как щеше да я срещне отново? Да чака и да разчита на случайността беше прекалено загубеняшко. Затова още същата вечер в нета се появи нещо средно между съмнителна обява и съобщение за общоградско издирване на момиче с „прелестна“ усмивка, както сайтът беше украсил. Текстът гласеше следното:

Издирва се червенокосото момиче със светли очи, мисля зелени, което днес (20.04.2015) между 18:30 и 19:30 часа беше на Копчетата до паметника на Стефан Стамболов пред Общината със своя приятелка. Носеше зелени дънки и се усмихваше, предполага се, че е студентка в ПУ.

Търси я момчето с черното яке и риза, което стоеше пред нея с двама приятели, които преждевременно си тръгнаха. Поради независещи от него обстоятелства момчето не успя да се запознае с момичето и това силно го натъжава.

Нека, ако този текст случайно достигне до въпросното момиче, то да отиде на Копчетата и утре вечер по същото време или да се свърже с нетайния си обожател на следния e-mail адрес: bibliotekarq@abv.bg.

Моля, разпространете това съобщение.

Героят на тази история и автор на горните редове оттук нататък ще наричаме и Библиотекаря. Това всъщност беше стар негов електронен адрес, който беше регистрирал отдавна, за да участва в една игра с повече акаунти, но който към онзи момент не използваше. Скромната абеве пощичка изобщо не подозираше какво щеше да я очаква на сутринта – стотици писма от знайни и незнайни пловдивчани щяха да са я задръстили с окуражаващи слова и пожелания за успех, но също и с редица подигравки и майтапи. Светът реагира шарено на такива неща! Новината беше провокирала интереса на хора от цялата страна, споделяше се по морето и по Дунава. Включително имаше и едно писмо на човек от Калифорния. Очаровани родители пък изпращаха с надежда снимки на дъщерите си, които отговаряха на описанието и също са били предната вечер на Главната. „Не търсиш мен, но ако все пак не я откриеш, ще ми е приятно да излезем някой път“, гласеше писмото на Александра от Стара Загора, 21 години. Текстчето се оказа любопитно и за медиите, които го препечатваха и разпространяваха. Сред всички останали писма Библиотекаря получи и покани за сутрешните блокове на две от националните телевизии. Наред с тях по всяко време беше добре дошъл и в двете градски радиа. Героят на тази история обаче беше решил да запази самоличността си единствено за своя адресат. Съмнителната обява минаваше триста хиляди четения и удряше в земята това, което днес се е гримирало из мрежата като дигитален маркетинг.

Още от 18:00 около Копчетата се навъртаха репортери с фотоапарати. За червенокосо момиче със зелени очи си личеше, че се озъртат и още немалко от обичайно заподозрените градски клюкари, обиграни в този начин на живот. Библиотекаря наблюдаваше всичко от едно от кафенетата на площада. Тя нямаше да се появи. Какво ли можеше да е станало? Шансовете съобщението да не е достигнало до нея бяха малки, все пак Пловдив не е чак толкова голям град, даже хич. Все някой трябваше да я е разпознал в описанието. Може би пък да си имаше приятел, който да е разбрал вместо нея и да я е затворил в информационен балон, докато не се успокои всичко. Примерно за три дена. Но не, по-скоро не, отнесохме се. Може би наистина да си имаше приятел и да няма какво да направи, защото много го обича и държи на него. Въпреки супер сладкия жест. Дори сигурно в онзи момент бяха на някоя от терасите на Бунарджика и изпращаха залеза заедно. А може би нямаше никого до себе си и нарочно щеше да потърси героя на тази история по-късно, понеже учеше за изпити. Кой знае… Очевидно не и тя. На следващия ден всичко продължи постарому, но с една недовършена история в повече.

През юни я видя как работи в нон-стопа до Сенса, но беше объркан от навалицата на Капана фест. Спомни си, че на мейла беше получил и едно писмо, което му препоръчваше да провери въпросното магазинче, но на което измежду целия спам не беше обърнал внимание. През есента пък, вече почти изтрил случката от паметта си, в една късна петък вечер пак я засече със същата онази нейна приятелката от Копчетата в Апартамента. Вече беше убеден, че това е тя, а и едва ли някой друг тогава имаше по-добра първа реплика от неговата, едва ли някой друг онази вечер в бара беше обръщал града в търсенето ѝ без тя дори да подозира. По-късно тя вече се смееше с него, докато той ѝ разказваше всичко това, установявайки, че писмата на мейла се изтриват автоматично след сто дни невлизане в акаунта. Поръчваха пак и пак. Наблюдаваше я как премрежва поглед, видимо развеселена, същата онази, която беше търсил пролетта, но толкова различна от очакваното, толкова друга… Може би сезонът беше виновен или просто не им бе писано. В крайна сметка това не беше приказка, не трябваше да се надявате. Допи тъмната си бира и си тръгна с кеф. Някой ден щеше да разкаже тази история.

Фотография: mrGnu; Илия Димитров