„На кого ни оставяте…“

Тази история не е от историите с щастлив край. Впрочем тя все още няма край. Докато и последният българин пъпли из този свят, той ще носи със себе си безкрайната болка по завинаги изгубените български земи, по хилядите българи, които ще мислят сръбския, гръцкия или румънския за майчин език. Ще я пее в песните си, ще я пише в литературата си, ще я разказва на поколенията си, ще горчи и ще засяда като топка в гърлото. Но и ще знае, че там все още има малцина, които се борят за единственото, което искат – да се наричат свободно българи.

Още от онзи жесток Берлински конгрес през лятото на 1878, който хвърля земи, населени с българи, в ръцете на недобронамерени съседи, българският войник разбира, че оттук нататък това ще е единствената му мисия, крайната цел на всяка една заповед, смисълът зад всяка пролята капка кръв ще бъде обединението на българските земи. Безкрайната битка започва с величествения акт на Съединението, който е в тотален противовес с интересите на всички други балкански страни, поставящ ги в неудобната позиция да се съобразяват с голяма и силна българска държава. Мобилизацията на съседите ни ясно показва претенциите им за територии, които и до днес смятат за своя собственост, дава знак, че на балканите братя и приятели не съществуват, че ще можем да разчитаме единствено на себе си.

Винаги с особено чувство българският войник е отивал да воюва за обединението си. Връхна точка в духа и ентусиазма на българите е Балканската война. „Отиваха на война като на сватба“ – пише Джеймс Баучер– „Зовът за мобилизацията бе посрещнат не с радост, не с одобрение, а с буен, неудържим, луд ентусиазъм…“ Не са един или два случаите, при които студенти се връщат от Европа, за да воюват, младежи поправят годините си в паспортите, за да ги приемат доброволци. Ценности, плашещо чужди на модерния свят. Плашещо дезертиращ свят.

Така се отправил през 1912 година за Егейска Македония и Деветият пловдивски пехотен полк. Без мисъл за смъртта, устремен към победата, с фанатизма, граничещ с лудост. Едни от последните прояви на онази висша жертвоготовност от Възраждането, когато общата кауза осмисля целия живот, когато семейство и приятели остават на заден план и смъртта дори е някак сладка, когато е за България. Само за месец в Тракия полкът освобождава Еникьой, Ксанти и Дедеагач. Без загуба пловдивци дочакват края на войната. За героизма на българския войник шведския капитан Линденркона пише в книгата си за Балканската война: „Първата причина за победата на българите трябва да се търси в моралния фактор. Войната беше за българите в пълния смисъл на думата национална война. Докато българите се бореха за национални идеали, на турската армия й липсваше вътрешна убеденост. Турският войник не знаеше за какво се бие, а турските военачалници в ред критични случаи бягаха от фронта и изоставяха войниците си.“

Далеч по-драматична за Девети полк се оказва Междусъюзническата война. Там те воюват срещу довчерашните си съюзници и именно срещу тях е един от най-кръвопролитните и тежки боеве – Криволашкият. Макар с няколко жертви и десетки ранени, полкът удържа победа над сърбите заедно с 2-ра пехотна тракийска дивизия. Въпреки безстрашните победи, настроението на пловдивци често се помрачава от слухове за нахлули румънски войски в Добруджа или турски в Източна Тракия. Воюващи на единния фронт, но мислещи за всички останали, войниците загърбват себе си, самосъхранението си, в главите им място заема единствено идеалът за целокупна България, главната причина да се будят и да оцеляват всеки ден. С буца в гърлото пехотният пловдивски полк напуска изконните български земи, с усещането, че костите на другарите им остават тук напразно, с разочарованието, че идеалът все още не е постигнат и че ще трябва още кръв за него. А как да напуснат селата и градовете, където вчера са били посрещнати не като освободители, като спасители! Как ще погледнат в очите хората, които се налага да оставят в ръцете на чужди и неблагонамерени властници? Хората, които при оттеглянето на полка им задавали страшния риторичен въпрос „На кого ни оставяте?“…

%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%bd%d0%b0%d1%82%d0%b0
Bоец на 9-и пех. полк в бой с противника на близките подстъпи за гр. Куманово Югославия, 1944г. Фотограф: Карагьозов

Краят на Първата световна война, където пловдивци показват невиждана храброст в историческите битки от Дойран и Битоля, поднася и една от най-големите национални катастрофи на България. Война, в която влизаме, както и във всички други, с идеята за национално обединение, за Мизия, Тракия, Добруджа и Македония под един флаг, в една политическа граница. Ньойският договор потъпква и този опит за постигане на мечтата. Освен, че обезсилва българската войска и налага непосилни репарации, договорът отново ни изстръгва Западните покрайнини, Беломорието и Южна добруджа. А най-тежките последиците от него драматично са описани в книгата на френския дипломат и публицист Анри Пози – „Войната се завръща“: “Аз видях гробища, разделени на две… нещо повече: гробове! главата на мъртвеца е между телените мрежи, краката извън. вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и да плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат…“.

В една от най-жестоките войни в човешката история – Втората световна – Царството е принудено да се включи на страната на Тристранния пакт, не само поради липсата на избор срещу настъпващия и громящ Вермахт, а и поради неугасващата надежда за ревизия на несправедливия договор от Ньой. Малко след включването на страната на Райха, България получава правото да администрира и да разположи свой войски в Беломорието, Македония и Добруджа.

А как само били посрещнати българските части в Македония през Втората световна война… Едни от най-паметните дни са останали в историята като Бъларския Великден. В дневника на 2-ра дружина от 14-ти пехотен полк е записано: „Към 22 часа пристигнахме в Берово. Посрещна ни най-радушно цялото население с великденски свещи, биене на камбани и викове „ура““. Посрещането в Скопие е внушително и тържествено. 100-хилядният град е украсен с български знамена и транспаранти с надпис: „Добре дошли, братя!“ На площада пред Офицерския дом, изпълнен с хилядно множество, кметът Спиро Китинчев поднася на командира на частта кап. Стоименов хляб и сол и произнася приветствено слово. войниците са окичени с цветя. Младежи пеят войнишката песен “Дордей се, майко Българио, с твоите синове герои!“, посветена на полковник Борис Дрангов. Отрано на Великден радостно оживление залива улиците на града. жителите му се прегръщат и си честитят свободата с възгласа „Христос възкресе и Македония възкресе!“

За българския характер на македонските земи, за българското самосъзнание и дух на населението са доказателство и редицата училища, които започват да отварят врати там. Тържествено е отбелязан и 24 май, където на манифестацията в София ученици от Скопие подаряват на цар Борис III сандъче с пръст от българската земя Македония. Царството усилено строи железопътни връзки, а известните тогава български писатели провеждат литературни четения в новоосвободените  земи.

За съжаление на целокупния български народ и тази война не завършва благополучно и България отново трябва да играе ролята на безпомощна кукла в ръцете на великите сили, които този път я оставят под червения ботуш на Съветския съюз за следващите 45 години. Национална катастрофа, която се оказва непоправимо фатална за териториите, населени с българи, които остават извън държавата. Следват години на терор и репресии с една единствена цел – асимилация на самоопределящите се като българи в Беломорието, Македония и Западните покрайнини. Много от тях намират убежище в днешна България, но и много отказват да напуснат земите на дедите си, където избират да се борят за отдавна забравеното щастие– на въпроса „какъв си“, гордо да извикаш – „българин“.

Трудно се примиряваме с тази рана, още повече, когато териториални ревизии в 21 век в Европа звучат абсурдно. Трудно ни е да живеем без това важно откъснато парче плът. Още повече, когато Бяло море и Охрид все още шумят на български и навяват тъжната песен за нещо безвъзвратно изгубено.


Снимки: РИМ – Пловдив