Накратко за една цигара

От толкова години не живея в България, че да се кача в БДЖ беше най-близкото до театъра на абсурда, което можех да разиграя. Между другото съм актьор. Между другото №2 – и любител фотограф. Според мен второто ми поприще се развива по-успешно. Когато бях млад, смятах, че към нещата трябва да се подхожда сериозно, но по-късно си дадох сметка, че ако гледаш на нещо любителски, към теб има по-скромни очаквания. И по-малко последствия. И това хич не е лошо. Според жена ми и двете ми занимания, разбира се, са загуба на време. Тя се дразни, че не може да приложи поговорката „Музикант къща не храни“ към мен, защото дори не съм музикант. Всъщност аз нищо не разбирам от музика.

Но какво значение има това?

Наложи се да взема влака, за да стигна до селото, в което живееше майка ми. Беше починала преди два дни, обадиха ми се, докато се готвех за представление. Играя в една трупа във Верона. Звучи по-красиво, отколкото е. Верона е малък и спокоен град, където почти нищо не се случва, а хората се познават. Нещо подобно на селото, в което бях израснал и към което пътувах сега. Получих скръбната вест чрез тривиално, сухо обаждане, което трябваше да ме жегне, но не успя, и сега пътувах с чувство за дълг, и защото в крайна сметка да погребеш родител беше част от правилната подредба на света, и отчасти защото търсех катарзис и смятах, че ако се върна назад, може би миналото и настоящето внезапно щяха да го сглобят. Какво клише. Естествено, това не се случи, всичко вече беше свършило, всички лицемерни семейни порядки се бяха стопили в изтеклия си срок на годност. Прибирах се. След 24 часа вече нямаше да съм в тази държава.

Влакът тръгваше в 11:25, но закъсняваше. Разбира се, денят беше сред най-горещите, а закъснението на влака значеше, че той не се движи, което от своя страна гарантираше, че въздухът не се разместваше дори с милиметър. Стоварих една неголяма чанта на една празна седалка, седнах на съседната, изпънах крака, доколкото можех, и се огледах. Погледите на обитателите на купето се стреляха като неподредени по азбучен ред неща.

Пред мен седеше млада, смъртно изморена жена. На лицето ѝ имаше странна усмивка, леко примирена, леко отнесена, все едно беше взела някакви наркотици. Но нищо във вида ѝ не говореше, че дори знае какво е дрога. Имаше панделка. Това беше нетипично дори за ретро вълната, която явно беше изключително модерна напоследък. Не, в момичето нямаше и намек за винтидж. То сякаш беше излязло от 40 и някоя година. Подхождаше на обстановката на българските железници. До нея възрастен мъж с бели букли, образували нещо като царствена корона на главата му, пушеше. Отбелязах, без да искам да звуча сухарски, но все пак достатъчно сериозно, че да не ме вземе за по-малко мъж:

– Знаете ли, че пушенето в купето е забранено?
– Момче, тук сме на забравено от бога място! А ако бог беше наоколо, сигурно и той щеше да запали. Мое ли да не тръгваме вече толкова време, бе…

– Ама какво значение има къде сме, правилата… – понечих да възразя.

– „Правилата“ какво? Така като ме гледаш, спазвам ли правила? – той се засмя, за да покаже фрапиращо лъскав златен зъб и протегна ръката си. Затворническа татуировка. Замълчах. Просто бях бивш пушач и особено податлив на изкушения.

Възрастният мъж и младата жена видимо не се познаваха, но завързаха разговор – малко принудително за момичето.

– Какво ме гледаш, ма?

– Ма не Ви гледам.

– Как, я виж как ти шарят очичките! Пуши ли ти се, а?

Девойката извърна глава. Сега се загледах по-внимателно в нея. Изглежда, беше кривогледа. Значи това беше причината за неопределената ѝ усмивчица. Просто беше в постоянно неведение кого точно гледа – оттам объркването в усмивката ѝ.

Махнах с ръка на стареца – да я остави. Но той явно не се свенеше и полюбопитства къде е тръгнала сама. Тя явно нямаше против да сподели.

– Бяха тръгнали да ме омъжват, ама тоя чукундур ме върна. Кривогледа съм била. И сега отивам в София да ме прегледат.

Купето се пообърна любопитно към новопостъпилата информация.

– Че тва лекува ли се, бе? – пита възрастният мъж през една струйка дим.

– Ааами, лекува… – подава за пръв път глас жената, седнала през една седалка до мен.

– Абе, да не мислиш, че наистина отивам на преглед! Цял живот гледам света така. Виждам едно, а соча друго. Цял живот подигравки. Децата не си играеха с мен. Каквото вършех вкъщи – нескопосано беше. Майка ми все се оплаква, че никой няма да ме вземе. Ето, уредиха ми брак, но дори така не ме взимат. Майната му, ще се хвана на работа в града. Нещо, дето и кривогледите могат да правят. Пък каквото…

– Е, не искаш ли да ти се оправят очите? – белокосият я поглежда. Тя също поглежда – неопределено, все пак е кривогледа, в неговата посока. В очите ѝ проблясва неконкретно отчаяние.

– А, не за пръв път ме пращат на лекар. Предния път ме гледа един доктор, много хубав. Даже ми плати очилата. Говореше ми разни работи. Че съм му била симпатична, че щял да се погрижи за мен, ако дойда в София. Подаряваше ми разни неща. Цветя. Бонбони. Добре щеше да си ме гледа. Ама ей на пусто, тръгнаха да ме омъжват.

– А бе, момиче, какви ги говориш?! – позасмя се човекът. – Човек трябва да е наясно, че всичко в тоя живот се случва. Но трябва да е наясно и че някои неща никога не се случват. Впрочем чакай бе, като имаш очила защо те е върнал тоя, за когото са щели да те женят? – ръката му шаваше за запалка.

– Ха, ми хвърлих ги. Нали трябва да имам извинение, като потърся доктора. Доктор Пенчев – физиономията на момичето, която така и така беше перманентно замечтана, вероятно заради очния ѝ недъг, се осветли още повече при мисълта за мистериозния лекар. – Пък и ако бях останала с очилата, щях да се омъжа за тоя селянин. Така че ги хвърлих и му казах, че съм кривогледа и толкова. Че от очилата няма ефект.

Възрастният мъж запали цигара и каза, че няма ефект и от нея.

Фотография: Милан Христев