Обичам те

Вратата трудно се затваря. Придърпваш силно към теб. Трясък и тишината е нарушена. Няма портиер, а не чуваш и някой да е наоколо. Стените са високи. Заради акустиката звукът от триенето на мокрите подметки в мозайката на пода отеква. Нафталинената миризма се разстила по цялото тяло. Лампите са стари, боята блажна, по-голямата част от табелите по вратите от преди 1989 г. Като в примка на времето, сякаш това място е вечно, непроменено, недокоснато. Картини, стативи, афиши, снимки ти вдъхват увереност и прогонват усещането за самота, празнота, изоставеност.

Почти обяд е. Слънцето осветява малка част от преддверието. Проправя си път през прозореца на стълбището. На втория етаж картините стават дори повече. Наоколо има роял, масичка, столове, дивани. Прах по тях няма.

Една особена фотография привлича вниманието: „Малъкъ Парижко Читалище – Христо Ботев”. Годината е 1905, 2 октомври, кварталът – Кючук Париж на град Пловдив. С общи усилия на доброволци от квартала бръснарницата на Бай Али е превърната в едно от първите Читалища в града и единствено културно средище по онова време в квартала. Сформира се театрален състав с първи спектакъл „Многострадалната Геновева”. Поставят се и основите на библиотеката като се закупуват книги с пари от членски вноски и приходи от културни прояви. Дейността на читалището замира по време на Балканските войни и Първата световна война. През 1927 г. обаче тя е подновена и с нови сили наследници на първоучредителите развиват културната дейност. Закупуват се над 1000 тома за библиотеката, обзавежда се читалня. С годините се сформира хор, танцов състав, започват да се преподават уроци по цигулка, пиано, солфеж и редица други. Читалището става трибуна на много писатели, поети, художници. „Читалището бе истинско средище на прогресивна просвета и култура за населението в квартала. Макар и ползващо малка и оскъдна материална база и недостатъчни финансови средства, то развиваше една целенасочена културно-възпитателна дейност сред кварталците – научнопопулярни беседи, организираха се вечеринки, увеселения, забави”, спомня си Петър Чакалов в книгата „Моят Кючук Париж”.

През 1957 г. започва и изграждането на същата тази читалищна сграда, по чиято мозайка скърцат обувките днес. Жителите на квартала се включват в трудовите бригади с безвъзмезден труд. Сградата е тържествено открита през 1960-а година. Дейността на читалището се разраства и привлича все повече млади хора с новооткритите балетна школа и школа по изобразително изкуство. Дълги години читалището помещава и кино „Въстаник”. Прожектират се филми пред кварталци, пловдивчани и околийци в залата на читалището, която побира 400 души. „Пътувахме с влака до Кючук Париж, където с приятели се събирахме и гледахме филми в киното. Тогава това беше атракцията”, разказва жител на пловдивско село.

Чува се мелодия. Някой свири на пиано. Минава възрастна жена с две книги под ръка. Вратата на библиотеката ту се отваря, ту се затваря. Тягостното усещане за празнота постепенно се разсейва, заменено от много въпросителни.

„Уроците обикновено започват около 5 следобед. Тогава се пълни с деца и родители”, обяснява Мирослава Георгиева, секретар на читалището. Кабинетът ѝ е малък. Дели го с председателя Красимир Воскресенски. По стените са окачени снимки, благодарствени бележки, портретът на Христо Ботев и много афиши. Измежду тях се подава и бял лист с принтиран надпис „Девиз на читалището – обичам те”. „Този девиз е от 2006 г., когато по време на занималнята две от децата се скараха и се сбиха. Тогава Воскресенски им каза: Когато някой те ядосва, ще стоиш и ще му казваш обичам те”, разказва тя.

На вратата се почуква и в стаята влиза жена. Дошла е да плати месечната такса за уроци на детето си. Затрупаното бюро с работа служи и за каса.

„Близо 60-70 деца дневно посещават читалището. От 2003 г. насам обучаващите се са се увеличили десетократно, като в някои месеци достигат до 330 деца, записани в различните школи”, уточнява Георгиева. Вече 112 г. читалището не спира да надгражда културната си дейност. Днес тук се провеждат уроци по китара, пиано, цигулка, флейта, блокфлейта, акордеон, солфеж, класически и модерен балет, има детски фолклорен състав и народни танци за възрастни, школа по изобразително изкуство, преподават се освен това български език и литература и математика за 7. клас. От 13 години се организират и два фестивала – Зимен фестивал на изкуствата „Сцена, палитра, слово” и летен „Национален фестивал на школите по изкуства”. Зимният фестивал се провежда края на февруари – началото на март и включва изложби, постановки за деца и възрастни, концерти, беседи и се посещава от близо 16 000 души. Летният е двудневен с конкурсен характер, в него се включват между 100-140 деца.

Мирослава Георгиева е секретар на читалището от 32 години, но е свързана с него цял живот. „С най-добрата ми приятелка играехме на федербал всеки ден в парка пред читалището, бях на пет, когато майка ми ме записа на уроци по рецитал, по-късно и самата тя стана председател на читалището, а баща ми е давал доброволен труд при строежа на сградата. Не знам дали е съдба, но и студентската си практика съм карала тук. За мен това място означава много.”

„Пожелавам си, мечтая си да има пари и да може да пусна децата с по-ниски такси, да мога да задържа преподавателите, защото често напускат заради ниското заплащане, да мога да събера още по-добър екип от професионалисти, да мога да работя спокойно, а не всяка вечер да се стряскам насън, че прокапал таванът или се е счупила бравата”, завършва своя разказ Георгиева.

Председателят Воскресенски разказва как в годината се качвал по 20 пъти да ремонтира покрива. „Основният проблем е, че материалната база не може да се поддържа. Кой ли не ми е помагал с молби. Затворът, Строителният техникум, които си карат практиките тук, Електротехникума, Сценични кадри.” И въпреки затрудненията, които изпитват членовете на управителния съвет на читалището, то не спира да изпълнява своята дейност.

„Целта ни е да създаваме у децата потребност към духовност, образование, да са естетически подготвени. Да ги научим да гледат театър и после сами да идват. Да разберат, че има нещо друго и различно. Училището и културата трябва да са свързани”, категоричен е Воскресенски.

Слънцето се скрива. Наближава 17:00 часа. Чува се смях откъм коридора, гласове, оживени разговори. Предстои урок по класически балет.

Първият етаж и сега е празен. Дърпам силно вратата от външната страна. Ще я заключат в 9 вечерта. И така всеки ден, без почивка, от понеделник до неделя от 9:00 до 21:00 часа.

Читалище „Христо Ботев” не е сграда, то е дух. Духът на хората, които са го създали, които са запазили традициите му, които продължават да работят за него. Духът на хората, които ежедневно идват тук и намират част от себе си.

„Работя с прекъсване в библиотеката от 1976-а г. Тук за мен е втори дом. Не бих си представила да работя друго нещо. Познавам всички читатели, повечето по имена. Пожелавам си по-добра материална база и читатели” (Стоянка Вангелова, библиотекар в читалище „Христо Ботев”)

„Преподавател съм по пиано в читалището от 1972-а г. Това място ми е втори дом. По-голямата част от живота си съм прекарала тук. Имам ученици, които водят децата си на уроци. Пенсионер съм, но все още ми се работи, не ми се напуска, много ми е мило мястото. Пожелавам си все още да мога да идвам тук и да се срещам с децата.” (Евгения Вълканова, преподавател по пиано, читалище „Христо Ботев”)

„Преподавам от четири години класически балет в читалището. За мен децата тук са съкровища. Работата ми носи много радост и емоция. Читалището вдъхва сигурност и увереност.” (Румяна Колева, преподавател по класически балет, читалище „Христо Ботев”)

„Отскоро сме в квартала. От афишите разбираме за различните курсове, които се организират в читалище „Христо Ботев”. Много сме доволни от учителите и мястото.” (Петя Минчева, родител)

„Казвам се Валерия и съм на 6 г. Идвам на балет от няколко месец. Видях по телевизията балет и аз исках да се запиша. Много обичам да идвам.”