Единият процент

Смята се, че началото на рокерите датира от средата на миналия век, когато повечето американци, участвали във Втората световна война, избрали да се върнат към подредения начин на живот: колеж, брак, работа, деца и въобще всички останали екстри, които предлага мирното време. Хиляди ветерани обаче отхвърлили тази идея. Те не искали ред, а свобода и достатъчно време, за да решат какво да правят със себе си. „Това е мъчително, депресиращо усещане – особено неприятен вид тревожност, който винаги се предизвиква от войните; остро чувство за изтичащото време, което граничи с фатализма“ – пише Хънтър Томпсън в скандалния си роман „Ангелите на Ада“, посветен на темата. Тези мъже искали повече екшън в живота си и един от начините да го получат е бил на седалката на някой голям лъскав мотоциклет. И няколко години по-късно те се качват на него. Започват да се саморазправят с всичко, което дръзне да се изпречи на пътя им. Пресата ги приветства, за нея те са пълният комплект от истории за секс, насилие, престъпления и лудост. С голяма доза цинизъм и не без преувеличение американските медии надуват балона и създават лошата репутация на бандите, благодарение на която те бавно, но сигурно се превръщат в заплаха от национален мащаб. Жителите на всяко провинциално градче настръхват само при мисълта, че домът им може да се окаже възможна спирка от маршрута на армията от стотици озверели бандити на мотоциклети. Така започва легендата за страховитите рокери.

Разбира се, не всички са съгласни с версията, че традицията е най-стара в Щатите. Някои източници твърдят, че независимо едни от други подобни движения приблизително по същото време възникват и на Стария континент. У нас няма точни сведения за това кога е започнато да се кара организирано на групи. Властта е твърдо против нерегламентираните прояви и прави всичко по силите си, за да ги потуши още в зародиш. Обвинява организациите и състезателите по мотокрос, които създават общността извън чисто спортния ѝ аспект. Тъкмо техни рожби са познатите ни днес родни мотоклубове. Първият в България, а също и в цяла Източна Европа, е законно основан едва след промените. Годината е 1991-ва, мястото е град Пловдив. 

Името е „VAGABOND’S“.

Срещам се с две от старите им кучета. Карат почти от самото начало. Разказват ми за това как са развили страстта си към скоростта, за чувствата на приятелство и свобода, които изпитват, когато са заедно на пътя; за това какво им дава машината; за посоката, която няма значение. Говорим си за правилата и структурата на клуба. От време на време се споглеждат, като да имат едно наум. Опитват се да се държат като нормални хора, каквито никога не са били и вероятно никога няма да бъдат. Наясно са как работят търсачите на евтини сензации в днешно време. Дават ми актуален пример с напрежението в Раднево, където отново някой анонимен е решил да ги намеси безпричинно. Стремят се да говорят по-умерено, знаят, че и най-малката издънка би могла бъде разчетена като злепоставяне на клуба и да им коства членството в него. А то за тях е от огромно значение, поставят го наравно със семействата си.

„Хубаво е да се кара в група. Най-лошо е да си сам.“ – казват ми. При какъвто и да е инцидент, катастрофа или излитане от пътя, изпускане на завой, пропадане в дерето, ако е сам човек – може там да си остане. Но, когато има група, тя винаги ще спре и ще реагира, ще окаже нужната помощ. Дори и за най-дребното нещо, като да ти свърши бензина например. Групата в тези среди означава подкрепа, и то не само за своите. Засичали са стотици мотористи в беда по пътищата и никога не са ги подминавали. Целта им в никакъв случай не е да предизвикват хаос, когато пътуват. „Това го правят безклубните момчета, които си мерят моторите и майсторството на каране“ – обясняват ми.  – Проблемът е там, че у нас все още масата не прави разлика между човек на скутер и човек на чопър. Казват си, че щом е на две колела, задължително е рокер. Това мислене не се променя от години. Цялата ни култура на движение е под всякаква критика и накрая винаги ние сме виновни. Когато е имало проблеми, те никога не са били по наша вина. Дължат се на неадекватността на автомобилните водачи, а заради лошото състояние на пътната настилка наскоро изгубихме второ наше момче за последните няколко години. После всички разправят как рокерите били донори. Истината е, че всъщност ние сме хората с най-голяма отговорност на пътя.“

ia (3)
Иван Капитана, настоящият президент на VAGABOND’S

Към момента във „VAGABOND’S” активно участват около 40-50 души. В професионално отношение те са монтьори, ключари, доктори, попове, адвокати, мозъчни хирурзи. Хора от всички възрасти и занятия, обединени от трепета при онова леко завъртане на дясната китка, способно да изпреварва вятъра. Но не си мислете, че те са заедно само на пътя, имат си собствена клубна къща, където редовно се събират и разпускат. Точно като шахматистите, които имат клубни къщи и играят шах в тях, само че вместо с шахматни дъски, рокерите отиват с моторите си. Коментират ги и обсъждат подобрения по тях, планират бъдещите си приключения. Членуват само мъже. „Мъжкото остава в нас“ – уверяват. Говорят за мястото си като за някаква светиня, като за една от последните крепости на силния пол в модерния свят, където карането на мотори от просто хоби или сходен интерес прераства в братство. „Изключваме си бушона там, откъсваме се от неприятностите, които ни преследват навън, и за момент забравяме всичко. После излизаме и животът ни грабва отново.“

Стигаме до униформата им – този така важен за доказване на рокерската идентичност белег. Високо на гърба им, точно под раменете, извитата си линия следва надписът „VAGABOND‘S“. Но апострофът от английския език, служещ като знак за нечие притежание не виси тук, за да изпълнява тази си функция. Грешката не е и от незнание, съвсем нарочна е. Оказва се, че всеки самоуважаващ се мотоклуб по света е приел в емблемата му да има нещо сбъркано. И горната запетайка в случая е символ точно на тази нередност. На отказа от пунктуацията и правописа, от диктовката на живота. На рокерската идея като грешка в общия ни земен текст. Картината от задната страна на кожения елек продължава надолу с две кръстосани знамена – българското и червено-черното клубно – цветовете, на които личат ярко. Поясняват, че не всеки клуб има позволението да оцветява емблемата си, първо трябва да го заслужи. Флаговете се пресичат в един от старите варианти на пловдивския герб, центриран в задното колело на моторетка. Отляво на тях е абревиатурата за мотоклуб, а малко по-надолу стои обитаваната територия – „BULGARIA“. На кръста някои рокери изписват прякора си в червен цвят, но този елемент, за разлика от останалите, се добавя по собствено желание.

Отпред се случват повече неща. От дясно, на нивото на гърдите, има три задължителни за всяка организация нашивки. На най-горната четем огледалното „V.F.F.B.“, което, преведено от английски, ще рече „Вагабонти завинаги, завинаги братя“. Като първата и последната буква се променят в зависимост от конкретната банда. Следващите два мотива повтарят града и държавата на съществуване. На същата височина, но откъм сърцето отново е изписано името на клуба, принадлежността към него и заеманата длъжност в установената му йерархия. Тя може да бъде от редови член, през механик и касиер, до вицепрезидент и президент. Среща се и надпис „FIRST 7“, който показва, че съответният рокер е сред първите седем в клуба.

ia (2)-1

Отделни рокери закачат до левия си ревер и допълнителната нашивка „1%“. Право на това имат онези, които в определен период от членството си в клуба по някакъв начин не са били на едно мнение със закона и са преминали от другата му страна, т.е. имат криминално минало, били са в затвора. Това е най-отличителният знак на рокерите, знакът на бунта и непокорството им, описващ в най-пълна степен същността на идеологията, която изповядват. Определят се като аполитични, но не и е като безучастни в случващото се, готови са да се надигнат срещу всяка несправедливост, независимо от характера ѝ. Така както понякога на всички ни се е искало да изкрещим в лицето на системата, но не сме имали топките реално да разпалим искрата. Поне за миг да прекрачим границата и да станем част от този 1% в обществото, който просто не пасва и на който не му пука за последствията. А веднъж бъдеш ли 1%, завинаги си!

Именно ясното самосъзнание за това несъгласие и показа му превръщат тези пичове от на пръв поглед обикновени любители на мотокроса в хора от друг калибър. В сплотена субкултура, съставена от единици, непоколебими да защитават на всяка цена онова, в което вярват. И карането на мотори в случая е просто повод, за да ръмжат на хоризонта. За да го превземат.

Газ, момчета!


Снимки: Яна Паскалева