Последният командир

Формално погледнато горното заглавие е неточно, т.к. настоящият текст е посветен на полк. Иван Бонев. Според военните архиви не той е последният офицер, ръководил 9 пехотен пловдивски полк. Но в паметта на града трагичният завършек на живота на Бонев и краят на историята на славното военно формирование се сливат.

Иван Бонев е роден през 1895 г. в пловдивското село Черноземен. Семейството на бъдещия офицер впоследствие се премества в Пловдив и по-точно в „Кършияка“. Това е кварталът, чийто пейзаж по онова време е доминиран от впечатляващите казармени сгради на 9 пехотен полк.

Всеки, който познава Пловдив, е наясно, че ритъмът на този град до голяма степен се определя от неговите футболни тимове. Интересен факт от биографията на Иван Бонев е, че той е сред основателите на един от първите клубове в града, макар и просъществувал мимолетно. През 1914 г. създаденият от Бонев и приятелите му тим „Трите сили“ провежда няколко мача срещу отбора на Френския колеж „Св. Августин“. Арена на съревнованията е … плацът на 9 полк, с който очевидно е свързано почти всяко по-интересно събитие в града през тези години. Първата световна война заменя спортния ентусиазъм на младежите от „Кършияка“ с патриотичен устрем. След края ѝ обаче – през 1921 г. – поручик Иван Бонев е избран в ръководството на новосъздадения ФК „Марица“, който през годините ще даде на България едни от най-талантливите ѝ състезатели. До края на живота си офицерът със своите похвали и съвети ще насърчава младежите от квартала да спортуват.

Армейската кариера на Бонев започва в края на септември 1915 г., когато постъпва във Военното на Негово Величество училище. Випускът му преминава интензивна подготовка, т.к. воюващата на няколко фронта българска войска се нуждае от свежи попълнения за командния си състав. В армията са мобилизирани 20% от населението на страната – над 900 000 мъже, които трябва да бъдат поведени в сраженията срещу многонационалните сили на Антантата. През февруари 1917 г. офицерският кандидат Иван Бонев е разпределен в 9 пехотен пловдивски на Н.Ц.В. Кн. Клементина полк, около чиито казарми е израснал. Клементинци по това време воюват в Македония – участвали са в първата фаза на т.нар. „Дойранска епопея“, след което заемат позиция на завоя на р. Черна край Битоля. Току-що завършилият военното училище Бонев среща затруднения при изпълнение на своите задачи. Въпреки високите идеали, за които воюват, духът на българските воини постепенно спада. Съглашенските сили постоянно изпращат свежи подкрепления срещу тях. Вражеската артилерия безмилостно атакува позициите им докато нашите оръдия често замлъкват поради необходимостта да се пестят боеприпаси. В този момент за командир на 9 полк е назначен македонецът Борис Дрангов. Невероятното му обаяние и психологически подход отново връщат мотивацията у войниците, а младите офицери го наблюдават с искрена почит и попиват всеки негов жест. По-малко от 3 месеца, след като е поел полка, Дрангов загива. Неговият пример обаче дълбоко бележи Иван Бонев като офицер и човек.

scan0032
Командирът на първа армия се сбогува с командира на 9-и пех. полк – полк. Иван бонев. Югославия, октомври, 1944г. Фотограф: Симеон Ненов

През есента на 1918 г. започва катастрофата…При Добро поле българската войска най-сетне се огъва под пристъпите на съглашенците. На 20 септември 1918 г. 9 пехотен полк, без да претърпи поражение, получава заповед да отстъпи от позицията си – т.е. да остави на произвола на развилнелите се сърби своите сънародници в Македония. Положението на пловдивските пехотинци се влошава още повече, когато на 25 септември българското правителство сключва примирие, съгласно което личният състав на редица български части (вкл. 9 пловдивски полк) трябва да остане в плен на войските на Антантата. Иван Бонев и бойните му другари се оказват заложници на френските колониални войски. Българските офицери от онази епоха не познават т.нар. „политическа коректност“ – към срама от поражението им се прибавя и унижението да бъдат охранявани от чернокожи. Мнозина от тях, сред които и героят на този разказ, все пак  успяват да избягат от пленничеството и скоро се завръщат в България.

Въпреки цялостното отчаяние, обхванало нацията и войската след националната катастрофа, Иван Бонев продължава своята военна служба. През 1919 г. в 28 Стремски полк, а после отново в 9 пехотен, който съгласно клаузите на Ньойския договор е сведен до дружина. Най-голямата трагедия след Първата световна война е фактът, че българската нация пренасочва своята енергия по един пагубен начин. Вместо да продължи усилието за национално обединение, народът се вглъбява в братоубийствено противопоставяне, което бележи политическия ни живот и до днес. Като военен Иван Бонев няма избор и в съдбоносните вътрешни конфликти твърдо заема страна срещу онези, които изменят на националната идея. След като войската сваля правителството на Стамболийски на 9 юни 1923 г., през септември с.г. тя прекратява комунистическия метеж, организиран и спонсориран от съветска Русия. Междувременно Иван Бонев повишава своята военна квалификация чрез допълнителни курсове и е сред инициаторите за изграждането на паметника на Гюро Михайлов в Пловдив.

Комунистите вземат своето кърваво отмъщение срещу военния и политически елит на страната през април 1925 г., когато взривяват храма „Св. Неделя“ в София. В експлозията загиват над 200 души, сред които 39 офицери. Отговорът на властта е безмилостен – арестувани са множество дейци на левицата, мнозина от тях са убити. В тези дни командваната от поручик Бонев рота получава заповед за „преследване на разбойници“ в района на Панагюрище.

През 1929 г. Бонев е назначен за командир на граничен подучастък по южната граница. Следвайки примера на полк. Дрангов, той подобрява материалната база, за да повдигне духа на подчинените си. Един момент от граничната служба ни дава много ясна представа що за човек е бил Иван Бонев. Каракачанските скотовъдци от векове имали следната традиция – в зависимост от сезона пасели своите стада в Родопите или в Тракийските полета на юг от планината. Но в края на 20-те години на миналия век Родопите са българска, а Беломорска Тракия гръцка територия. Убедени в ефективността на своите „методи“, каракачаните отишли при Иван Бонев. Те го уведомили, че заедно със стадата си ще преминат границата, и оставили пари на масата му. Нямало е как да знаят, че предлагат подкуп на офицера, който е инициирал изграждането на паметник на Гюро Михайлов – символ на това, че воинският дълг се изпълнява въпреки всичко и до смърт. На пръв поглед рутинната за каракачаните операция завършила с ареста им, след което те повече не се появили в участъка на Бонев.

Офицерът отново служи в 9 пехотна дружина в Пловдив през 1932 г. По време на военния преврат от 19 май 1934 г. изпълнява възложените му задачи. Той завзема 5 полицейски участък в града, но приема дистанцирано поредната намеса на военните в политическия живот на страната. При ликвидирането на Военния съюз през 1936 г. майор Бонев не е подведен под наказателна отговорност, защото не е сред ръководителите на пуча. Все пак е санкциониран за участието си в него, като от Пловдив е изпратен да служи в Асеновград.

По време на Втората световна война българските войски навлизат в Македония и Беломорска Тракия. В този период подполковник Бонев участва във възстановяването на 58 Гюмюрджински пехотен полк, назначен е и за комендант на града. На 21 май 1942 г. е произведен в чин полковник и се завръща в 9 пехотен Пловдивски полк – този път като негов командир. В първите месеци под негово ръководство формированието не участва в активни бойни действия. Наред с изпълнението на своите задължения, Иван Бонев не изоставя и обществените си ангажименти. По негово предложение в пловдивския храм „Св. Иван Рилски“, намиращ се недалеч от казармите на полка, са поставени плочи на загиналите във войните за национално обединение.

%d0%b1%d0%be%d0%bd%d0%b5%d0%b2

Постепенно обаче дипломатическата обстановка се усложнява, а политическото противопоставяне в страната значително ескалира. Това се отразява и на задачите, които полк. Бонев и неговите подчинени трябва да изпълняват. 9 полк е една от военните части, формиращи т.нар. „Прикриващ фронт“. А през месец май 1944 г. командирът получава заповед да ликвидира комунистическата съпротива в районите северно от река Марица. Полк. Бонев приема нареждането с резерви, като заявява: „Възлагането на полицейски функции на войската ще я дискредитира и ще подрони основното ѝ задължение да защитава страната от външни врагове, за което тя е подготвена.“ Офицерът застава с дела зад думите си и се стреми да опази своята част от изстъпления. Във въпросния период издава заповеди за освобождаване на задържани цивилни, не допуска рота от неговия полк да извърши блокада на с. Калояново и отказва да участва в нападението над с. Веригово. Открито се противопоставя на все по-агресивната правителствена политика и дори е готов да се оттегли от поста си, но ген. Генчев настоява полковникът да остане в армията с оглед ролята на Бонев по „омекотяване на положението“.

През септември 1944 г. на полк. Иван Бонев се налага да поведе своите войници в боеве срещу „външните врагове“, за който говори. 9 пехотен полк провежда първите сражения между българската войска и доскорошните ѝ немски съюзници. Докато край Кюстендил командирът окуражава своите бойци и среща несгодите на фронта заедно с тях, нахлулите в Пловдив партизани разграбват къщата му. На възраженията, които отправя съпругата на полковника, комунистите отговарят, че сем. Боневи са фашисти. Аргументът им за това заключение е поразителен – „който има телефон, е фашист“. Той е и зловещо предзнаменование за „правосъдието“, което няколко месеца по-късно т.нар. „народни съдилища“ ще започнат да налагат.

Въпреки униженията, които семейството на полк. Бонев търпи в негово отсъствие, той получава признание за умелото ръководство на полка в боевете срещу германците. Провъзгласен е за почетен гражданин на Кюстендил и е награден от командването на войската. При завръщането си в Пловдив на 30 ноември 1944 г. обявеният от „народната власт“ за фашист е посрещнат тържествено от народа.

Опитайте да разсъждавате от гледната точка на пловдивските комунисти в онзи момент: Те трябва да са героите на „антифашистката съпротива“, но вместо тях, Бонев е воювал и е победил истинските нацисти. Народът би трябвало да ги величае и да отрича всичко, свързано със стария режим. Вместо това възторжено посреща полка, наименуван на майката на омразния им цар Фердинанд.

Сега погледнете някоя фотография на Бонев. Представете си как огромният като физика и като дух офицер се движи из града в парадната си униформа, леко се усмихва и приема поздравленията на пловдивчани. Той има любовта на цял град и предаността на няколко хиляди фронтоваци, калени в битки и готови на всичко за командира си. Какво са чувствали комунистическите функционери при тази гледка? Със сигурност завист, но преди всичко страх. Бонев е роден водач – обаятелен със своя ръст и физическа сила, интелигентен и съобразителен. Той е добър психолог, чиято професия се състои в това да убеждава хората, че трябва да го следват и слушат.

scan0003

На 06 януари 1945 г. полк. Бонев е арестуван в кабинета си. В показния процес свидетелите изричат всичко, посочено по-горе, относно ролята на офицера за „омекотяването на положението“ при преследването на партизаните. Нищо обаче не трогва „народните“ съдии. За тях принципите на наказателния процес се свеждат до повелята „Никой не трябва да бъде оправдан.“ Полк. Бонев е осъден на 15 г. строг тъмничен затвор, а имуществото му е конфискувано.

Но през април 1946 г. е освободен. На пръв поглед великодушната постъпка на комунистите съвсем не е безкористна. Те искат от авторитетния офицер да призове гражданството да гласува за листата на Отечествения фронт на предстоящите избори. Иван Бонев категорично отказва тази „сделка“. Това се разчува и той се превръща в емблема на политическата съпротива срещу настъпващия еднопартиен режим. Ето защо комунистите го приканят да напусне града, Бонев отново не се подчинява. Държавна сигурност решава да действа – полковникът е задържан и жестоко изтезаван. Впоследствие е изпратен в лагера „Росица“, където на 10 октомври 1946 г. участвалият в две войни Иван Бонев издъхва от мъченията и непосилния труд.

След 10 ноември 1989 г. пловдивските граждани изваждат от насилственото забвение името на знаменития офицер. Улицата, на която се е намирала къщата на командира, днес носи името „Полковник Бонев“. Върховният касационен съд през 1997 г. признава присъдата на „Народния“ съд за явно необоснована и го оправдава. Инициативен комитет от пловдивски общественици през 1993 г. отправя предложение до правителството и президента Жельо Желев. Идеята е полк. Бонев да бъде посмъртно повишен в чин генерал-майор. Д-р Желев отказва да подпише указа. Мотивът му: „Да не ровим в миналото“…

В сърцата на войниците и на техните близки обаче обикновено остава споменът не за генералите, а именно за полковниците. И това е лесно обяснимо. Рядко генералите са до своите бойци в окопите. Не те, а полковниците ги повеждат в атака и споделят с тях несгодите и ужаса на войната. Така че отказът на президента е един незначителен епизод в историята на полк. Бонев. Неговото звание не е сред висшите във военната йерархия. Но пък то е почетно в народната памет, а тя е истинският критерий за героизъм и достойнство. Полковникът отдавна е получил своята награда и признание, защото в съзнанието на пловдивчани стои редом до своя учител – митичния Борис Дрангов.

Едва ли Иван Бонев би искал нещо повече.


Снимки: личен архив Боньо Бонев