Размисли на един махленец

7 септември

Да започваш деня си от сутринта – съвсем не е готино. На няколко пъти опитвах… Ужасно потискащо е – в един момент пред теб остават шест часа светла част от деня, а ти вече си изморен. Какво да правиш с толкова много време? През деня то тече ужасно бавно. Вечер е друго. Независимо дали спиш, или будуваш, вечерите винаги се усещат по-кратки. А тази муха вече седмица се опитва да излезе през стъклото, не усеща ли, че няма как да стане, що продължава да се блъска в него? Шантава работа. Някой ден ще я убия, да си знае. Единайсет и трийсет, май трябваше да ставам. Има нова кафемашина пред другия вход, трябваше да се пробва, а и ако някой си е забравил рестото.

Станах, взех си дрехите от стола и излязох. Обичам тези сутрини в махалата – още не е прекалено горещо, по сенките дори може да ти стане хладно, вече са се прибрали хората с кучетата, учениците са на училище, бабите и дядовците по пейките не вдигат много шум и най-накрая ти остава време за себе си и имаш възможност да се огледаш, да се замислиш, да послушаш саундтрака от автомобили в далечината, нечий флекс, тупане на килим и кучешки лай…, поне докато не дойде някой познат за запалка, а след това за цигари и ако си отиде, без да ти поиска пет лева или да звънне от твоя телефон, понеже неговият е спрян, значи имаш късмет. Чакай, че се отплеснах. Та, хубава е махалата в това време от деня! Глупости приказвам, хубава си е изобщо! Гледай бабите пред блока – всеки ден стават и излизат отвън като по команда – без фейсбук, без телефон, нещо ги дърпа навън, да погледат още малко небето. Всичките ги познавам, а и те ме познават. Преди разправяха, че съм наркоман, ама вече явно им омръзнах и просто ми се усмихват. Дали ме мразят затова, че ще живея повече от тях, аз наистина бих се мразил. Гледай около тях и махленските котки, не са като онези по центъра – там все някой ги храни, а и храна колкото щеш пада по земята. Тука не е така, нашите котки са злобни, а и страхливи – малките всеки ден им дърпат опашките. Но пък си седят и пак се връщат, стига да ги примамиш. Животните не са много по-различни от хората. За кучетата да не говорим. Там пък, на скришното, са кварталните пиянки. Тия никога не умират, честно ви казвам! Можеш да ги видиш всеки ден – с едни и същи дрехи, понамирисват, рошави едни такива, толкова изкривени от евтиния алкохол, че чак ти се струват някак симпатични в тая своя грозота. Ако един ден ги няма, сигурно им е лошо нещо, боли ги глава; втори ден – добре, но на третия започваш малко да се притесняваш, липсва ти някаква част от пейзажа, празнота в махленския пъзел. На четвъртия ден пак са там. И отново светът започва отначало.

Най е хубаво едно нещо – всички тия стари лица, които непрекъснато изскачат зад ъглите, и вашето негласно споразумение, разбирането с поглед, подсъзнателното усещане, че сте заедно в цялата тая голяма работа на живота, не сте само съседи или съкварталци, нещо повече сте. Хубаво е да си сред познати хора и места, сигурно е, кой к’вото ще да разправя.

Да взема да се вдигам, че денят си минава.

© Панайот Стефанов

10 септември

Петък в махалата. Който работи, се прибира някак по-рано. Който не работи, си е развълнуван от обяд малко повече от обикновено. Обичам тези септемврийски привечери. Сякаш можеш да усетиш как улицата изстива от топлината и много бавно горещият въздух се заменя от прохладен лек ветрец, измамно предвещаващ нещо ново.

Нонстопчето. Този вечен център на живота, магнитът, който неосъзнато тегли всяка неразбрана душа към себе си и бордюрите до него. Никога незатварящият рай на алкохол, цигари, кафе и смисъл понякога. Мястото, където получаваш разбиране и си сигурен, че никой няма да те осъди. Пространството, около което всички стават приятели. А в петък там настъпва особено оживление. Влизат и излизат хора, спират коли, всеки си тръгва с подрънкваща черна найлонова торба и една идея повече увереност. Ще взема да намина и аз.

11 септември

Станах тежко. Псувах света. Мухата е още там.

Снощи съм си писал с една мадама. Навих я да се видим. Тя взе, че се съгласи. И с по-грозни съм излизал. Искала в Капана да седнем, в онези новите кафенца дето масите им са едни такива малки дървени и се клатят постоянно, а столчетата ниски и твърди и винаги ти е едно тясно, ама поне си на улицата и всички те гледат как пиеш бира за шест лева. Аз много-много не обичам да обикалям там, прекалено много хора се въртят, снимат се, снимат наоколо, снимат небето, стените, къщите, снимат всичко, ще вземат и мен да ме снимат, после само проблеми. Ама к’во да правя, навих се.

Взех я от тях, както си му е редът, пуснах да чуе новата музичка и право към Капана. Надул съм си аз, потропвам с пръсти по вратата, правя обратен след Тунела и там някъде цялото настроение ми се скапа. Хиляди коли и между тях хора, навсякъде. Половин час въртя да паркирам. Няма, братче. Синя зона, червена зона, няма. Всички с колите си излезнали, не могат да повървят малко пеш, да си спра аз като бял човек. След всички тия нерви най-накрая хванах един да излиза и – бам – веднага след него. Има нещо отблъскващо в местата, до които трябва да ходиш, за да стигнеш. Както и да е. За пръв път виждам толкова хора по Главната, и то не на шествието преди дербито миналата година. Тази, моята, ми разправя, че имало нещо тук, нощ някаква, всяка година по това време – излизали всички по улиците и цяла вечер обикаляли. Че ние в махалата си го правим това кажи-речи всяка нощ, стига да не е много студено. Ама такъв интерес към нас няма.

Всичките кафета обиколихме, никъде нямаше места. Правя си устата аз да я водя вкъщи, ама не става работата нещо. Тук искала да се разхожда, да разглеждала. Говори ми най-скучните неща на света, а аз си вървя, бутам се в разни хора и ги гледам – тръгнали като обезумели, като че ли утре зариват с пясък цялата Главна. Едно нещо се чудя, къде изчезват всичките тия хора през зимата, дори през останалото време. Стоят си по къщите и си мислят, че животът им не е пълен някак, ако не се покажат по Центъра, тук се срещат с приятелите си, тук се чакат, сякаш целият град се е родил на Копчетата. А на мен ми е някак чуждо. Не че не си обичам града, не бих го заменил за друг никога, но ако питате мен – Главната има най-малко общо с Пловдив. Тая улица е някаква измислица, тук всички само преминават, но стане ли време да се прибират, си отиват в кварталите. А каква е тая улица, по която само преминаваш набързо и никога не оставаш? Не е улица това, нещо друго е. Както и да е.

Тази мадама видя някакви приятелки и реших да ѝ тегля едни майни и да си ходя, че тук не издържам повече.

13 септември

Ден в махалата. Толкова

16 септември

Дните минават, а записките не са някакво доказателство, че са случили. Това означава ли, че ако няма кой да го запише, денят просто си отива някъде никъде. Съмнявам се. Но пък виж махалата – винаги има утре, винаги е имала вчера. Сякаш самото място придържа дните едни за други. Историята за тях оставям някой друг да довърши. Ако сметне за нужно, разбира се!