Реалността е занимание самотно*

III-то място в конкурса „(Не)възможното тук“

– В болница сме. Ние. Сме. В болница.

– Не. Не сме.

– Напротив. Огледай се!

Така и направих. Намирах се в малка стая, чиито стени бяха боядисани в бяло. Всъщност не само стените, всичко беше бяло. Неудобното метално легло, върху което седяхме с това непознато, тъмнокосо момиче, големият гардероб, заемащ по-голямата част от стаята, лампата, която светеше с неприятна бледа светлина. Дори аз бях облечена в бяла нощница. Разтърсих глава. Не. Стените не бяха бели. Бяха в приятен светлочервен цвят. Меко легло. Дървен гардероб. Жълта лампа. Да, това беше моята стая, у дома.

– Не знам коя си и защо се опитваш да ме объркаш, но искам да си тръгнеш. Веднага! – Извиках на тъмнокосата.

– Не мога – простичко каза тя.

– Защо?

– Вратата е заключена.

– Невъзможно – възкликнах аз – Вратата на стаята ми не може да се заключва.

Момичето стана и се запъти към вратата. За момент ми заприлича на мен самата, но после отново беше онова тъмнокосо, синеоко, непознато момиче. Напълно непознато. Щом най-после стигна до другия край на стаята, тя натисна дръжката и… Нищо.

Скочих от леглото. Не. Тази врата не се заключваше. Никога. Изтичах до там, избутвайки другото момиче, като за мялко щях да я съборя. Хванах дръжката неуверено и натиснха. След секунда се намирах в празния коридор на къщата ми. Чувах тихата музика от стария грамофон на баща ми и можех да доловя миризмата на току-що изпечени бисквитки!

Обърнах се ядосано към непознатата. Тя просо стоеше и ме оглеждаше от горе до долу с присвити очи. За миг ми се стори, че примигна като холограма, като избледняващо видение. Но това не беше възможно. Трябва да е било от светлината.

Погледнах към лапмата и тя премигна отново. Разбира се, че е била лампата, хората не избледняват. Невъзможно е.

– Не ти ли е студено? – Попита синеоката.

– Разбира се, че не. Та тук е толкова топло!

– Не. Студено е –настоя тя.

Пръстите ми започнаха да треперят, ръцете ми настръхнаха, дъхът ми излезе на пара пред мен. До преди малко беше топло. А беше ли наистина? Да. Бях сигурна. Но сега беше студено.

– Това е навъзможно – казах за пореден път днес.

– Напротив. Възможно е.

– НЕ! –Извиках и запуших ушите си. –Махай се. Махай се! Махай се!

Изведнъж образът ѝ започна да трепти във въздуха.

– Невъзможно –каза тя с ужас, изписан в очите ѝ.

– Напротив. Възможно е.

И тя изчезна. А заедно с нея и студът. Леглото. Гардеробът. Стените. Остана само мрак.

Заедно с нея изчезнах и аз.