Стария град е

Да пиша за Стария град означава да разплета нишката на своите спомени до самото тяхно зараждане. Старият град е моят път назад от София до Пловдив. Той е моят път назад до самата мен. Първият спомен в живота ми е за ожулено коляно в гладък сив камък. Представям си го като някакъв ритуал – кръвта ми е попила в камъка, точно под Хисар капия, и така детската ми душа се е вградила завинаги там. Старият град за мен е безкраен бяг и бавно твърдо пристъпване. Те се случват едновременно в този оазис на безвремието. Там е високо и ниско, древно съвремие, Антично възраждане. Там съм непонисимо стара и неприлично млада.

Старият град е разходка с дядо ми, Художника, из галерии и антикварни магазини. Чакам възрастните да си изпият кафето под слънцето и подскачам по най-големите камъни. Тайно докосвам всяка пъстра черга, туристическа тениска, потапям ръка в купичка стари монети, погалвам картините, въпреки че ми се струва нередно, искам да подаря на майка ми онзи три пъти по-стар от нея порцеланов сервиз с розови цветчета. Дядо ми обяснява как хубаво ще изрисува старовремската ракла, дето се лющи отсреща в ъгъла. После завежда мен и сестра ми на Античния театър и понеже по един вълшебен начин е приятел на всички, ни позволяват да си играем вътре на воля.

Старият град е стъпване в храм. Баба ми, Музикантката, ме учи да се прекръствам, като минавам през църква. Научавам се да влизам в църковни дворове, за да пия студена вода от там. Познавам всяко лице – от иконите и от пейките. Предават се стари градски легенди и млади клюки с аромат на здравец, мокър чемшир и розова вода. Подават ми парче сладкиш. Мелодията от една латерна на улицата се преплита с ,,Господи помилуй!“

Старият град е да седнеш на най-високата скала на тепето и да сочиш някъде там долу своята от всички улици. Да прочетеш книга горе, докато ти е ужасно топло и ужасно приятно. Да забравиш кое време е според часовника, календара и разума. Нищо, че в този миг от вечността някой стиска слънчогледова семка между зъбите, а всестранни туристи запечатват залеза. Залез, който е фон на всяка любовна история, случила се в този град.  После слизаш надолу и мирише на риба, пържени картофи и студена бира, точно там, където фасадите на две възрожденски къщи вече толкова години опитват да се достигнат.

Старият град е движение по инерция. Както си на високото, се усещаш, вървящ по каменни стълби надолу. А това, което е долу, прави завой обратно към високото. Тъкмо решиш, че си разгадал релефа на това място и някоя забравена улица те извиква към себе си. Виждаш за първи път една къща и чувстваш инстинктивна болка от нуждата да я притежаваш – нея и цялото място. Но може ли един човек да притежава нещо толкова многолико и живо.

Старият град е това чувство, докато пиша сега – носталгия, зов за завръщане, желание за вечност, задъхвне по стръмен път. Той е всяка нова рокля, с която нарочно съм се разхождала точно там. Той е жив камък. Променлива константа. Камбанен звън над бита. Старият град е.

Фотография: Катерина Георгиева