Тепето като ритуал

Първата интуитивна, дори моментална асоциация на повечето хора при споменаване името на Пловдив са неговите тепета. Може би дори по-разпознаваеми от Римския стадион, Античния театър и Стария град. Навярно малко фотоапарати по тези земи нямат снимка с изгледа, който се открива пред очите веднага след изкачването на Небет тепе, навярно доста малко хора са минавали оттук, без да се издигнат над шума на града, без да се скрият от враждебността на часовете в примамливите хълмове, да почувстват себе си в малката равнина, приклещена между двете вечни планини.

Така и не съм срещал наистина категорични данни кога, кой и защо е решил да създаде живот между самотните преди хилядолетия тепета и криволичещата река. А всичко е започнало именно на тези възвишения. Може би разните там племена, луднали от пустите тракийски жеги в равнината, се качили на някое тепе, лъхнал ги вечният, прохладен вятър, седнали под някоя сянка, слънцето тъкмо започвало да залязва, въздъхнали едно „густо“ на незнаен и отдавна мъртъв език, загледали се и… Как да ти се тръгва оттук? Останали завинаги…

Така и до днес тепетата се извисяват между нас, живеят с нас, надживяват всичко и всеки. Слели са се с хорските съдби, преплели ги със своята непреходност. Превърнали сами себе си в ритуал, роден от какви ли не емоции и чувства, мисли и безсмислици, и вярата, а може би и наивността, че ключът към тях е горе, на тепето. Ритуал, обединяващ боговете, властвали над идващите тук хора, и безбожието на отиващите си, в хълм, висока точка – едновременно мост и граница. Мост във времето – гледката, променяща се само привидно, въздишките на милионите, хвърлени така безотговорно над града, и граница – там, където свършва видимото, нагоре от което, човекът е единствено невъзможен и трябва да се разпаде. Да се разпръсне на думи и погледи, синтез на страх и спокойствие, очертания на тела, които след малко ще слязат сред другите хора без да знаят как да продължат.

Този ритуал е най-често неосъзнат и кара сърцата да препускат, изкачвайки се. Като всеки ритуал и тепето си има своите характерни особености – обреди, церемонии, тайнства. Но нека започнем от най-прозаичните неща. Малко хора се качват на някое от тепетата в заетите и напрегнати делнични дни. То предполага тотална липса на план и посока, наличие на цялото възможно време, като илюзията за безкрайност в първите мигове от пробуждането, когато светът още подрежда очертанията ни и се струва току-що родил се. Рядко и тепето се появява като самоцел, в някои извънредни случаи. Необходимостта от изкачване идва предимно, когато вече сме в подножието. Когато глъчта на хората и автомобилите им, хилядите погледи, които гледат, без да разбират, и се отвръщат, преди да запомнят, сградите, които оставят толкова малко небе, започнат да стават досадни. Тогава върхът започва да тегли като магнит, затова и по която от малките, къде стръмни, къде не толкова, пътеки да поемем, към което и да е тепе, те винаги водят към върха, прокарани от незнайни и отдавна отишли си хора. Но тепето не тегли толкова силно постоянно. В студените месеци, когато денят е обидно кратък и дори слънцето се срамува да намигне изпод облаците, малко хора тръгват да колекционират студения вятър по хълмовете. И горе окото не вижда толкова надалеч, колкото му се иска, хоризонтът става малък, а с него и мечтите и идеите. Макар и когато градът се покрие със сняг и заприлича на някакъв странен рай, поднесен на облак от Бога на напуснатите градове, безкрайните иначе седения вече не траят толкова дълго и хората бързат да се приберат в себе си. Затова пък като по сигнал, с разцъфването на всичко, хората тук се чувстват длъжни да наваксат липсващото през зимата. Купуват си бири и цигари, за да занимават с нещо ръцете и устите си, докато очите танцуват над всичко и нищо. Така, без усещане за време и тленност, минават следобедите и вечерите, а с тях и животът, разбиран и все пак неразбран.

Но като че ли има определен порядък в типа човек и съответното тепе, на което той се сбъдва. Някога турците нарекли едната част от Трихълмието Небет тепе. Днес там най-много са туристите, водени от екскурзоводските приказки, че им предстои да видят нещо прекрасно, че няма как да бъдат тук и да не го видят. Но се съмнявам чуждият поглед оттам да усеща всичко онова, което усещат хората, познали и равнината, и възвишението, вградили се в тях и обрекли им се. От Небет тепе са и първите спомени на току-що сключилите брак в близките църкви из хълма. Винаги е добре да започнеш нов общ живот от високо. А влюбените и тепърва влюбващите се интуитивно предпочитат това място, за да се гледат един друг до безкрайност. Там погледите отнемат силата на думите и нуждата от говорене избледнява. Там парещите лятото скали са учудващо удобни, особено след втория час на седене. Така де, какво се обяснявам, кой не е бил тук с момиче?

Отиваме малко по-надолу. Дановият хълм, Сахат тепе. Тепето с най-дебелите сенки, с най-много пейки на тайни, скрити места, за които останалият свят не знае и никога не трябва да разбира. И огромното разочарование, когато видиш, че пейката, която цял живот си смятал за своя собствена (ваша) и само и единствено на нея ти е хубаво и удобно, и само там виждаш и игнорираш каквото трябва, е заета. Раздразнението (но доста по-късно и утехата, че някой ще стои там и след теб), че и други като теб се спасяват там. Примирението, че няма да получиш безвъзмездно и камък от този град. Не знам защо точно там години наред, а може би и сега, в този момент, се събираха рок фенове, които с часове свиреха бавни песни на китарите си и пиеха бира, пръснати из площадчето на върха. Те не виждаха своето субкултурно общество сред останалите хора, сред масовата култура и затова се сбъдваха горе, а само часовниковата кула отмерваше безсмислени часове, които нищо не значеха.

Още по-надолу е и Бунарджика, който обстоятелствата нарекоха Хълм на Освободителите, които после се смениха. Но не това е важно. Идеологията и политиката е идеално неспособна да отнеме привилегиите на този хълм да се издига и да бъде преди всичко естествена наблюдателна вишка на живота между останалите тепета, улици и една река. Безсмислено е желанието тук горе да стои политика, защото тя е малка и незначителна, просто част от вечността на тепето, което ще стои безмълвно още дълго, за разлика от нея. И винаги провесилите крака над скалите прегърнати момче и момиче ще изглеждат по-големи и по-трайни от всеки паметник.

Обвито в мистерия и неособена познатост е Джендема. Турците го именували така – Адско тепе. Далеч по-различно е изглеждало някога – предимно скалисто, грубо и населявано с какви ли не стряскащи животни – змии, соколи, сови. Така навярно е изглеждал Ада на някогашните хора тук. Леко отдалечен от сегашната централна градска част, нареченият днес Младежки хълм, е ритуал за различни хора, които искат да са възможно най-сигурни, че ще избягат от камерите на туристите и погледите на останалите хора. Дори с риска от това на моменти да излизат и криминални новини. Но и там със сигурност има едно място, на което някой човек обича да ходи и не би бил възможен без това.

Останалите ритуали са много лични, няма нужда да бъдат разказвани или мислени, те са хвърлени едновременно в мимолетността на действието и безкрайността на повторението му. Но всички те са обединени от висотата, от издигането и възвисяването, което човекът от равнината винаги ще приема за нещо безценно. Тепетата – нашите малки върхове, на които спираме да мразим и да умираме, застиваме в безтегловност и съзерцателност и така не ни се тръгва…