Времепътешествие по Трихълмието

Възможно ли е пътуването във времето? Фантастичната литература и киното не признават „парадокса на убития дядо“ и относителността на Айнщайн. Героят от наши дни може след миг да лови риба на една лодка с Хемингуей или да похапва пасти с Мария-Антоанета в градините на Версай. Учени в бели престилки се суетят около контролното табло – проверяват датчици, правят последни тестове. Няма да се впускам в подробности за машината – достатъчно е да знаете, че работи и ще върне героя назад във времето. „Колко?“ е добър въпрос. Член на екипа наглася таймера на 7 500 г. Точно на толкова са първите следи от човешко присъствие в Пловдив. Досетихте ли се за мястото? Едва ли ще е пресилено да го наредим сред – „люлките на цивилизацията” по нашите земи.

Започва обратно броене… и времепътешественикът се озовава на Яса тепе, което тогава не се казва така. Не знаем името. Хората в началото на каменната епоха все още не са открили писмеността. Не познават металите, ала са овладели глината и правят нелоша керамика. Естествената защита на тепето е логичният избор за място на селището разположено между днешните Аграрен университет и стадион Локомотив. Неолитните хора обожествяват Слънцето – построили са олтар, украсен с огромни еленови рога, и принасят дарове. „Не са много, около стотина“ – преценява. Всъщност греши. За епохата мащабът е сериозен. Не го виждат и чуват. Наблюдател е. Какво да се прави? – един от парадоксите на пътуването във времето…

Нашият герой премества таймера на специалния си часовник с 1 500 години напред. Селището и неолитните хора са изчезнали, а тепето е обрасло в бурени. „Какво ли се е случило?“ – пита се. Няма отговор. Нямат и учените. След по-малко от час вече е на Трихълмието. Обхожда го и спира в северния край, който сега знаем като Небет тепе. И тук няма никого! Още 500 години напред и времепътешественикът се озовава в края на 4 хилядолетие пр.н.е. Въздишка на облекчение – животът се е завърнал и ще продължи без прекъсване до неговото време. Поселението тук е по-голямо, а обитателите му са се научили да обработват металите и по-специално медта. „Станали са и по-добри строители“ – мисли героят. Удивлението му нараства, когато забелязва висок мъж с почти неговия ръст, придружаван от красива девойка със златни бижута.

„„Медните хора” не са ниски и вече познават златото“ – прави заключение и премества таймера с още 1 500 години. В средата на второто хилядолетие п.н.е. Трихълмието има нови стопани – снажни червенокоси и светлокоси мъже с горда осанка. На мястото на селището се издига внушителна владетелска резиденция построена с правоъгълни каменни блокове, наречени по-късно „квадри“. Трябва да е на Евмолп – припомня си легендата. Този митичен тракийски цар е син на самия Посейдон. Хвърлен от майка си Хиона в морето като пеленаче, бил спасен от баща си и изпратен за отглеждане в далечна Етиопия. Там, като пораснал, се забъркал в неприятности и след сложни перипетии се озовал в Тракия, където след няколко безметежни години опитал заговор срещу своя домакин Тегирий, и трябвало отново да се спасява с бягство. Накрая все пак бил опростен, завърнал се, станал цар и основал Евмолпия, както се твърди около 1 420 г. пр.н.е. Неговият син пък – Музей, ученик и сподвижник на Орфей, написал няколко поеми, обяснил произхода на боговете и бил първият човек построил окръжност, което го прави заслужил геометър.

Времепътешественикът мести таймера с още 500 години в началото на 1 хилядолетие пр.н.е. Троянската война е свършила преди 2 века, а на Небет тепе загадъчните беси извършват своите мистериозни ритуали. Всъщност повечето хора си превеждат „мистерия” като загадка, докато основното значение на думата в Древността е – „посветен”. Нашият герой се включва в процесия, насочила се към пищен олтар. В чест на Загрей е, наричан още Сабазий, но и по-известен като Дионис. Има и още нещо? Знатен мъж в пищни доспехи очаква с трепет ритуала. Върховният жрец разлива вино от златен съд върху загретия от палещото слънце камък и нагоре се вдига дим. Сред тълпата настава радостно оживление – пророчеството е, че търсещият отговор ще завладее света. И други ще питат същото през вековете и двама ще успеят. Е, почти, но за тях по-късно. Мистерията е вълнуваща, ала времепътешественикът няма право да открие повече от нея, защото вече е „посветен“, а те са длъжни да пазят тайна.

Таймерът е преместен с нови 500 години и героят попада насред ожесточена битка. Сблъсък на метал, яростни викове, стонове на ранени и умиращи… Накрая воините с извити напред шлемове побеждават. Лицето на владетеля им му е познато отнякъде. Странно? След малко идва прозрението – същото е като от златната маска намерена от археолога Георги Китов. Царят на одрисите Терес влиза триумфално във владетелската резиденция на сразените беси. Същите тези одриси през следващите 150 години ще бъдат неоспорими господари на Трихълмието и на цяла Тракия.

Ала времената се менят – едни народи се въздигат, а други отстъпват временно или за постоянно от историческата сцена. Времепътешественикът е наясно, че при следващите скокове трябва да бъде по-прецизен. Таймерът е преместен на 342 г. пр.н.е. Този път е закъснял за битката. Висок мъж с превръзка на едното око възседнал бял жребец приема парада на десетките маршируващи воински карета. Македонските фаланги на Филип II са сложили в краката му поредното завоевание. Историците спорят дали той, или Филип III дават името си, ала през следващите десетилетия селището на Небет тепе ще се превърне в полис с агора защитен от солидни крепостни стени, разпрострял се върху Трихълмието. На тепетата известни днес като Джамбаз и Таксим кипи бурна строителна дейност. Издигат се обществени и частни сгради украсени с красиви колони в елинистичен стил. Славата на Филипопол се разнася навред из цивилизования свят…

Таймерът се премества все по-начесто. Следващите три века редуват периоди на безметежен градски живот и смут. Тракия ще преживее шест десетилетия на келтски нашествия, одриси и македони ще си оспорват Филипопол, ала в крайна сметка последните ще бъдат прогонени. През това време на световния небосклон ще изгрее звездата на нова сила – Рим. Циферблатът на часовника отброява 46 г. – нашият герой се озовава на античната агора. Там достолепен мъж в червено-бяла тога чете нещо на латински. „Едиктът на император Клавдий, впрочем куц също като Филип, с който Тракия се обявява за римска провинция“ – досеща се времешественикът. В документа градът е наречен Тримонциум – тоест Трихълмието.

Таймерът прескача с още 50 години – строителството на грандиозния Античен стадион разположен в естествената седловина между Джамбаз и Таксим тепе е приключило. Нашият герой се напряга да различи сред хилядната публика Тит Флавий Котис – магнатът от тракийски произход, финансирал строителството на арената. „Може би е мъжът в пурпурна тога от центъра на ВИП ложата?“ – предполага. Така или иначе най-големият и богат град в Тракия се окичва с последната липсваща перла в короната – обявен е за метрополис на провинцията за сметка на разположения на Мраморно море Перинт. Оттам възроптали и се наложило обидата им да бъде „потушена” със специална статуя на богинята закрилница на полиса им. „Мъдри хора са били древните римляни!“ – цъка с език времепътешественикът. Гордият античен Перинт в наши дни е заспалото градче Мармара Ерегли с десетина хиляди жители.

Времепътешественикът се придвижва с още сто години към своето време и челюстта му увисва от удивление. Трихълмието е отесняло за римския Филипопол. От Небет тепе на изток се виждат десетки правоъгълни инсули – квартали разделени от прави павирани улици. Два големи акведукта пренасят чиста планинска вода от Родопите за утоляване жаждата на проспериращия град. Тримонциум се е сдобил и с втора крепостна стена, форум, одеон, съкровищница, множество нови храмове и обществени сгради.

Нашият герой наглася часовника си на 250 г. Изборът му не е случаен – трагични събития ще хвърлят мрачна сянка върху гордата осанка на Филипопол. След продължителна и кървава обсада варварите готи нахлуват в града. Отблясъците на пожарите осветяват лицето на времепътешественика. Сърцето му се свива от жал за погубените много хиляди животи. Качва се на стражевата кула извисяваща се на Небет тепе. Гледката е ужасна…  Безчинствата продължават през цялата нощ, а с утрото тъжна процесия го довежда до сълзи – варварите отвеждат в робство оцелелите граждани. Филипопол е в руини. Мрачно е – черен дим закрива слънцето. От историята знае за градове изоставени завинаги след подобно опустошение. Неговият обаче ще възкръсне… В началото ще се свие към Трихълмието и чак след век ще възстанови предишните си размери.

Времепътешественикът избира конкретни години за следващите си скокове. 812… 836… 970… 1089… 1208… 1371… 1410… Във всяка от тях Филипопол преживява някакъв катаклизъм. Първо ще дойдат победните армии на хан Крум и ще сринат стените му, а след малко повече от две десетилетия хан Маламир ще го присъедини към България. През X в. езичникът Светослав и неговите варяги-руси ще се „сродят” с готите, проявявайки невиждана жестокост. Кръстоносците на Фридрих Барбароса ще останат шест месеца, а латинските рицари две десетилетия. Османската инвазия ще остави своя дълбок отпечатък…

Главата на времепътешественика се завърта от толкова много история. Таймерът е нагласен за последния скок преди да се завърне в своето време. Трихълмието е притихнало в тревожно очакване. Ще палят ли турците? Минава час и се разнася възглас – бягат! Калдъръмените улици на Стария град се изпълват народ. На 16 януари 1878 г. руските войски влизат в града. Ще минат още седем лета преди Пловдив да се съедини с Княжество България.

Духът на тепетата е попил в костите на нашия герой. „Небет“ означава „Стража“ – мърмори си унесено. „Таксим“ е гара „Разпределителна” за водите, идващи от акведуктите. Наричали са го още „Сарай“ заради множеството останки от дворци и сгради, а също и „Кесяково“ – по името на благотворителя, чиято къща се намирала на върха на тепето. „Джамбаз“ е мястото, откъдето въжеиграчи и акробати демонстрират своите умения пред винаги гладните за зрелища филибелии. Всички заедно образуват Трихълмието. Специално място. Време е за финалния скок…