Ясас, Филипополис

Един от любимите ми спомени от пътуванията ми в чужбина е срещата с възрастна жена в Гърция. Докато се разхождах в малко градче, където не се очакват много туристи, бабата ме заговори и на някакъв странен балкански език се опита да разбере какъв съм, откъде съм. Дълго ѝ обяснявах, че съм от „Пловдив“, като с жестове и използване на турцизми се стараех да представя, че това е вторият по големина град в съседната на Гърция – България. Нищо не проработи, докато не ми просветна очевидният отговор: „Филипополис“. Гръцката баба веднага ме разбра, което доведе до разкази (доколкото можех да си преведа) за нейните баби, които имали нещо общо с Пловдив (или Филипополис)  и как тя пътувала дотам редовно, много ѝ харесвало и много обичала да се разхожда из Стария град.

Като преразказваме и си припомняме българската и пловдивската история през призмата на „турското робство“ и „борбата с фанариотите“, понякога забравяме човешката, ежедневна част от живота. Така този лесен преразказ на историята се ограничава с прекарването на някакви граници, като от едната страна са „нашите“, а от другата страна „техните“ – или много често от другата страна са останали още от „нашите“. Реалността е малко по-сложна, по-често по-тъжна, а понякога и по-вълнуваща.

Една по-реалистична представа можем да добием като погледнем картата на Българската екзархия след 1870 година. Това е актът, с който най-ясно се вижда разделението между етнически българи и етнически гърци. Макар и да е прекарана някаква граница, реалната карта е на петна, като сред тях има привидно необичайни (за които има съвсем логични обяснения, но няма да изпадам в детайли) – например гърци във Варна и изобщо по Черноморието; или българи в Мала Азия, на юг от Истанбул. Темата за българо-гръцкото разделение на база територията на Екзархията става още по-сложна, като се има предвид, че на много места е имало етнически българи – дори такива, които се самоопределят за българи, а не „гърчеещи се“ – които въпреки това са „патриаршисти“, т.е. не се числят към Българската екзархия.

Но нека се върнем в Пловдив. Местата на противопоставяне са били много, особено в Македония и Беломорска Тракия, но в Пловдив е било най-вълнуващо. И действително към средата на XIX век българите и гърците са били приблизително равен брой в Пловдив (всички тези данни ги имаме предвид с условността на „гърчеенето“ и пристрастието на преброителите, които могат да изкривят в едната или другата посока данните). След Освобождението българският елемент категорично надделява – тогава има и големи изселвания към града от околните села, които са били изцяло български.

Работата е там, че докато българският Пловдив расте, гръцкият Филипополис не се променя – огромни изселвания все още няма. Гърците остават част от града чак до 1906 година, когато настъпва окончателното напускане на града. Но всъщност някои от гърците остават, други оставят своите сестри, братя, дъщери и синове да живеят тук. Никой не знае колко точно гръцка кръв тече в пловдивските вени.

И тя едва ли е малко, защото историята на града от XIX век и по-рано е пълна с гърци. Като голяма епархия и важен за Вселенската православна църква град, тук обикновено е имало начетен и образован грък за местен митрополит. Някои от тях впоследствие се издигат до Вселенски патриарси през османското владичество.

Най-известният, поне за нас, митрополит е Хрисант – архиереят, стоял на митрополитския престол от 1850 до 1857 година. В историографията, представяща борбата за църковно служение на български език, Хрисант е представен крайно негативно  – той пие много, яде много, живее охолно, носят се слухове за забавления с момичета и момчета, и всяка друга подобна злостна клюка, за която може да се сетите. Сами можем да изберем дали и доколко да вярваме, когато оценяваме личността му, но е факт, че той остава от грешната страна на историята, като напуска епархията през 1857 година. В същото време трябва да имаме предвид и друго – по негово време, именно през 50-те години на XIX век, е построен храмът „Света Марина“. Той дълго остава и център на гърцизма в Пловдив, в малко по-късното време, когато едновременно съществуват и български, и гръцки църкви.

Катедралният „Успение Богородично“ обаче е центърът на борбата и важен за българите храм. Около олтара на църквата, където по традиция от външната страна се погребват важни за епархията личности, виждаме надгробия и на български, и на гръцки език. И истинската борба между българи и гърци се води именно там, на Трихълмието. Тъкмо до „Успение Богородично“ – сам по себе си храм, вероятно с около 1000 години история, за която едва ли някога ще научим нещо, е българското училище „Кирил и Методий“, прът в колелото на гърцизма в Пловдив. На другия край на Трихълмието пък са тъкмо гръцките училища – момчешко и девическо. „Маразлията“ (днес ОУ „Гео Милев“) е следосвобожденският наследник на тези процеси. Неокласическата сграда, която прилича на всичко, което може да видим, построено в Атина по това време, отваря врати като гръцко училище през 1900 година. През въпросната 1906 година при гоненията срещу гърците в Пловдив, то се превръща в българско.

Но пак не трябва да си представяме как единият квартал е бил само „български“, а другият „гръцки“.Никак не е било необичайно до къщата на българин да е имало къща на грък, на арменец и т.н. И много често, макар и понякога с недоволството на майките и бащите, те са се събирали, женели и са имали поколения. Отново – никой не може да каже колко в кръвта ни днес е българска, гъркоманска, гръцка, арменска и прочее. Особено когато се взема „чужда“ жена, нейната история се заличава в тази на бащиното семейство.

Другото важно гръцко име от възрожденския период е на Георгиос Цукалас – високообразован мъж, който обаче също остава от грешната страна на историята чрез агресивната си битка да докаже, че Плов-див е гръцки град. Водач на партията на гъркоманите, той пише много негативни текстове за българските патриоти и борците за българска църква. Не успява да постигне успех в това начинание, но от друга страна, множеството му трудове са изключително ценни за историците от следващите поколения.

Тъкмо имената на Хрисант и Цукалас създават тази негативна представа за пловдивските гърци. Обикновеният живот на редовия пловдивчанин обаче е бил по-либерален към различията. Общият елемент е бил религията, а в някои по-вълнуващи случаи и просто желанието за свобода. Още в началото на XIX век, когато са малко по-рано започналите гръцки въстания за свобода, редом до гърците участват и българи. А за тези по-вълнуващи случаи, в които и различните религии не са били проблем, разбираме в революционните песни на тези българи и гърци, които са се пеели и в Пловдив – които са очаквали от тежката османска власт да се освободят не само страдащите българи, гърци и сърби, а и страдащите турци, които в очите на свободолюбивите балканци също са страдали от тежката османска власт.

Така различията между „екзархисти“ и „патриаршисти“ всъщност не са били толкова големи. Може би тъкмо заради това гърците, които никак не са били малко, „губят“ толкова категорично. Просто са приемали самостоятелността на българите. Всъщност всички са живели векове и с арменците, които също си имат своя собствена църква и „католикос“.

Онези, които не залитат в крайности, също остават в пловдивската история и безспорно заслужават внимание. Предшественикът на митрополит Хрисант – Никифор Пловдивски, заемал престола от 1824 до 1850 година, е бил много по-толерантен към българската кауза грък. Именно неговият период е времето на най-бурно строителство на храмове – което е по-скоро обвързано с икономическото развитие на града и забогатяването на множество фамилии, финансирали тези храмове. Знаменитите храмове по Трихълмието са издигнати и изографисани именно по времето на този гръцки духовник – „Свети Димитър“, „Света Неделя“, „Свети Константин и Елена“ и, разбира се, катедралният храм „Успение Богородично“.

„Наследник“ на Цукала пък е Козма Апостолидис – също изключително начетен и образован грък, който се е борил за великата гръцка идея. Апостолидис обаче не е бил толкова активен и агресивен, колкото предшественика си, а е разчитал много повече на истината в историята, отколкото на фалшификации за политическа пропаганда. Роден е в Пловдив и живее тук дълги години, като пътува и учителства из Балканите, като в последните си години е прогонен от града ни, за да умре в Атина през 1942 година. Той работи и е част от живота на Пловдив между двете световни войни, когато гръцката идея за власт над тази част на Балканите вече е изчезнала – в този смисъл той е изостанал много от времето си. Но в същото време трудовете му се цитират и до днес – почти няма историческа книга за Пловдив, в която да не открием името му в библиографията.

Както видяхте, наред със славните български възрожденци, във Филипополис са живели и не малко важни за историята на града гърци. Например уникалната къща музей „Клианти“ се свързва с Георгиос Клеантис – макар и всъщност да не е сигурно дали точно той е живял в точно тази къща, е ясно, че из Трихълмието е имало много богати гърци – както и много богати гърчеещи се българи. Можем да кажем, че дължим много от богатото културно наследство, което имаме по трите тепета на Стария град, тъкмо на тях, поради факта, че българите са били много по-скромни в архитектурата и не са афиширали толкова много своето богатство. За пример можем да дадем Куюмджиоглу, чиято къща днес впечатлява с красотата си, като Етнографски музей – собственикът ѝ всъщност е живял на гърба на по-богатия си брат и цял живот е имал множество заеми.

С годините малко по малко количеството гърци – и гърчеещи се българи – намалява. Българското надделява по логичен път – околните села и по-малки градчета са били български. Важното изключение е Асеновград, който дълго време „захранва“ Пловдив с още гърци. Но цялата тази балканска смес продължава дълги години и до днес, когато всички заедно можем да се гордеем с гръцкото наследство в историята ни.

Снимки: Илия Димитров