За престижа на една фотография

Днес малко български редакции могат да си позволят лукса на една изчезваща професия, каквато е фотожурналистиката. Вече всеки има фотоапарат, с който криво-ляво може да запечата няколко момента и да ги навърже в репортаж. Противно на обстоятелствата обаче в настоящия текст ще обърна внимание тъкмо на казус, който, колкото се отнася до темата за визуалното в медиите, толкова я и разделя на две.

Факт е, че журналистиката в репортерския си план отдавна е немислима без фотографията. Възможността да илюстрираш написаното, да ангажираш в по-голяма степен вниманието на читателя е огромна сила и неоспоримо предимство в разпространението на информация. Ненапразно е и разбирането, че понякога с една снимка можем да изразим много повече, отколкото с хиляда думи. А и кой в наши дни има търпението да прочете хиляда думи новина? В това скоростно живеене по течението на реката на забравата, наречена news feed, където сме потънали с палците си? Образът е това, което продава и задвижва механизма на възприятието ни. На него вярва аудиторията, той е нашето откъснато парче реалност отнякъде другаде, където не сме, но което ни се поднася пред очите. И много рядко няколко абзаца ще успеят да ни повлияят повече, отколкото самата им илюстрация. Особено в кликбайт ерата, в която се намираме, където вече можем да говорим за една на пръв поглед безобидна лъжовност от страна на новинаря, за подлост дори, за опит за измама и злоупотреба с доверието на читателя. Но това е друга тема, в чийто край, уверявам Ви, рекламата е само оправдание.

Проблемът е, че мнозинството от хората, които се занимават с информационни услуги у нас, не осъзнават стойността на снимките, които използват. Няма го взаимното уважение между две толкова неразривно свързани прояви, каквито са фотографията и репортерството, едното от които – жизненоважно за другото. Трудът на фотографите масово се подценява, а на повечето места дори не се и споменава. Проблемът обаче е и много по-общ. Проблемът е, че се краде много. Краде се нагло и безочливо. Фотографии, фрагменти, цели статии. Съдържание без автори и без източници, без позволение, без последствия. Всички права отдавна не са запазени и няма почти никаква защита срещу посегателството върху тях. Както няма и ясна процедура как да си ги потърсиш, както после няма да има резултат. Защото няма професионалисти. Има единствено медийни контрабандисти и откровени лаици, заради които думата „журналист“ се превърна в обидна. Надцакването за няколко клика в повече, ритането по кокалчетата и липсата на каквато и да колегиалност унищожават етиката на тази професия. А това впрочем е свързано и с етиката ни като общество, която се профанизира и уврежда ежедневно от подобни медии. Това е и нашата среда, посредством която се информираме и правим изборите си. Но вина, разбира се, имаме и ние като публика, защото те съществуват благодарение на нас. Ние издигаме халтурата и глупостта им на пиедестал, легитимираме ги и се научаваме да живеем с тях, привикваме и закърняваме откъм морал. Затова и никога невежеството не е било по-модерно и по-рекламирано от сега. Никога да си толкова тъп не е било толкова лесно.

Но все още битката не е напълно загубена. Случва се от време на време в летаргията на града ни на някого да му писне и да вземе всичко в свои ръце, да хвърли тонове ядове и нерви за нещо, което предварително е били обречено на неуспех от близки и приятели, а и от самия него. Случва се от време на време в летаргията на града ни някой да положи усилия за нормалност.

В края на миналата година пловдивският фотограф Виктор Цoнeв разбира, че местен новинарски сайт е използвал негова снимка в своя статия, без да поиска позволението му и без да го спомене като автор. Както нерядко се случва, дори с главни букви в края на заглавието от медията изписват, че вътре има снимков материал, върху който прилежно са поставили водните си знаци, с което се легитимират като носители на автори и/или носители на авторските права на фотографиите. А изображенията, разбира се, са плод на сериозно и задълбочено журналистическо разследване в личните фейсбук профили на двамата души, за които се говори в текста. По абсолютно същия безскрупулен начин от медията действат и при трагедии, с което преди всичко се нарушава личната неприкосновеност на индивида и близките му. Това е порочна медийна практика, отдавна превърната в норма тук, срещу която потърпевшите най-често не знаят как да противодействат. Цонев обаче е юрист и приема фотографията като нещо повече от просто хоби. Знае как, а и има търпението да потърси и защити правата си. Опитва културно да влезе в контакт с тях и да изчисти недоразумението, но не получава удовлетворителен отговор от другата страна. Тогава той пуска искова молба в съда за причинени имуществени и неимуществени вреди срещу медията и печели на първа инстанция. Решението на съда е посрещнато с вълна от въодушевление в социалните мрежи, събира стотици положителни реакции и дори поражда коментари от рода на „вяра в съдебната система“.

© Виктор Цонев/ Pink Tsonk

Освен към съда Цонев се обръща и към Районна прокуратура – гр. Пловдив, която от своя страна се допитва до Министерството на културата (МК). МК трябва да определи дали във фотографията има художественост, за да бъде тя обект на авторско право. Не се шегуваме. Представяме Ви без редакторска намеса извадка от смехотворното становище на институцията, в което по абсурден начин се обяснява защо снимката на Цонев не е обект на авторско право:

Под понятието „художественост“ би следвало да се разбира онова естетическо, пространствено, композиционно и стилистично усещане за дадено произведение на фотографията, което по безспорен начин да го класифицира като произведение на изкуството.

(…)

Художествената фотография включва и фото журналистиката- например портретна фотография на политик по време на митинг, народен певец в публично- изпълнение на песен и т.н; модната фотография – фотомодел повреме на ревю; пейзажни и портретни снимки или съчетание от двете, имащи художествен характер.

Български тълковен речник обяснява употребата на думата „художествена“, „художествено“, когато се отнася до изкуството или до произведение на изкуството и когато е в съответствие с изискванията на изкуството, естетиката и художествената фотография.

При огледа на предоставената фотография можем да посочим, че тя не отговаря на посочените по-горе критерий за художественост.

Истината е, че никъде в Закона за авторското право и сродните му права (ЗАПСП) не присъства думата „художественост“, около която от МК се аргументират. И всеки може сам да прочете и провери това. В ЗАПСП ясно за изброени и изключенията, които не са обект на авторско право и не можем да причислим настоящия случай към никое от тях. „Писмото на МК не стъпва на закон или подзаконов нормативен акт и представлява празни приказки на човек, който е сложен на някаква длъжност. Това писмо не би следвало да се взима под внимание при мотивацията на прокурора“, пише Цонев в поредната си жалба до прокуратурата.  Фотографът се жалва и пред самото Министерство на културата и оттам в последващо писмо отговарят, че „…отговор на въпроса дали определен обект, в случая фотография представлява или не обект на авторско право може да се даде единствено от вещо лице – специалист в областта на изкуствата и художествената фотография…”. Въпреки това Министерството от своя страна вече е дало отговор на този въпрос и си противоречи в изходящата от администрацията му кореспондеция.

Етажите на държавните ни институции са пълни с безобразни чиновници, които в немалкия си процент са абсолютно некомпетентни дори, и в собствените си ресори. Какво остава да очакваме, когато стане дума за изкуство, към което сякаш на повечето по начало им липсва правилното отношение? Пред очите ни е и примерът с големеещия провал на проекта „Пловдив 2019“, отвсякъде прояден от политически интереси и вмешателства. Но и това е друга тема, друг брой.

Засега отново оставаме с неприятното усещане за несправедливост и беззаконие, което имаме, когато у нас се засегне темата за защитата на авторски права и интелектуална собственост. Очакваме с интерес развитието на казуса, който към края на август може би предстои да бъде отнесен към вещо лице по фотография. Насърчаваме Виктор Цонев и го поздравяваме за всички усилия, които полага в опита си да постигне нормалност. Благодарим му за куража! Престижът* на въпросната фотография му принадлежи и всички знаят това.

Отсреща обаче вече е прекалено късно за достойнство.

* Обстоятелствата, сред които може да бъде поставено изделието на техническата репродукция на художественото произведение, е възможно впрочем да не засегнат неговото по-нататъшно съществуване, но при всички случаи те обезценяват неговото време и място. (…) Това е неговата автентичност. Автентичността на една творба е съвкупността от всичко, което тя носи със себе си още от своя произход, от нейната материална трайност до качеството й на исторически свидетел. Тъй като последното се основава върху първото, при репродукцията, където първото се е изплъзнало на човека, се разколебава и второто: качеството на исторически свидетел. Наистина само това; ала другото, което по същия начин се разколебава, е престижът на творбата.

Из „Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост“ на Валтер Бенямин, 1936 г.