Защо… Капана?

На Владимира, която ни гледа от небето

За да отидеш в Капана, не е нужно да имаш някаква работа, не трябва да търсиш нещо или някого. И да го правиш, едва ли ще го намериш. По-вероятно е то да го стори преди теб. В Капана отиваш, когато може би си подранил с половин час за уречената среща на Римския стадион. Да побичиш, дето се вика. Там главата ти се рее високо, а краката се движат в собствена траектория. Очите се успокояват, почиват си от хилядите лица по Главната улица. В Капана е сигурно и уютно. Чувстваш се защитен, няма какво да ти се случи. Мястото е като непристъпна крепост.

Всеки град си има история, всеки квартал също. В нашия случай Историята има Капана. Съвремието също го притежава. Бъдещето ревниво поглежда през рамо. Любовният му триъгълник се разкъсва в обслужването на цели три епохи, трупа тонове случки по паветата, съхранява хиляди физиономии и едновременно с това гради един нов културен облик. Трудно е да бъдеш преди, сега и в бъдеще. Всеки да иска парче от теб: и българи, и арменци, и гърци, и турци… И за всички да имаш. Да имаш за всяко време, за всяка власт.

Ние ще се опитаме да се набутаме някъде в цялата тази суматоха и да си откраднем малко от историите на Капана. Не за себе си. За вас. Не и защото Капана няма да го има утре, той ще си стои все така скрит в подножието на хълма много след нас. Точно защото осъзнахме преходността си спрямо безсмъртието на този квартал, ние ще се опитаме да ви предадем част от неговата вечност, доколкото е възможно. От втория етаж на Сенса с бира в ръка безмълвни ще гледаме горящите дюкяни и рушащия се Куршум хан. Ще прескачаме от измерение в измерение, за да съхраним не Капана, а себе си в него. Той и самичък ще се запази, както винаги го е правил…