„Защо трябва да убиваш човек, след като просто можеш да го убедиш в твоята истина…“

В края на този черно-бял брой търсим отговори на въпроси, които военноисторическата му тематика съвсем естествено предположи. Питаме се отживелица ли са идеалите, за които разказваме, как се променят нагласите, как се изражда войната… Нужна ли ни е армия и какво се случва около нас в международен план? Щастливи сме, че един от изявените телевизионни журналисти у нас прие поканата ни за този разговор. Наш събеседник е водещият на „120 минути” по bTV – Светослав Иванов.

Можем ли да постигнем днес това чувство за дълг, за жертвоготовност в името на общото, което са носили в себе си героите на този брой, или всичко това си остава в книгите?

Мисля, че всяка епоха има своите герои и начини, по които хората, живеещи в нея, разбират думата „общност“. Поздравявам целия екип, че сте избрали точно тази тема и то около Съединението, защото тъкмо Пловдив е мястото, където можеш да си дадеш сметка, че българинът невинаги е бил единак, че невинаги е бил самотник. Имало е време, когато сме били общност, която не се е деляла, обединена от идеал – защитата на Съединението. Може би най-великото събитие в историята ни. Знаеш ли, в сградата на регионалното управление на Източна Румелия в Пловдив така и не се е състояло и едно заседание. Хората днес могат да отидат и да видят как е била проектирана, за колко депутати точно и въобще колко красиво е направено всичко там. Много се радвам всъщност, че тази сграда никога не е била използвана по предназначение.

Извинявай за клишето, но можем ли назовем героите на нашето време?

Нашето време има много герои, но вече живеем в такава информационна среда, че сякаш сме по-неинформирани отвсякога. Да, иронично е, но е така. Плуваме в океан от информация, а сме все по-объркани, все по-лутащи се и все по-блъскащи се в крайности. Оказва се, че да се стресира общественото внимание и да се насочва в една или друга посока вече е прекалено лесно и доста опасно.

В този смисъл, бързам да те попитам каква е ролята на медиите, когато говорим за войната като събитие?

Отговорността на традиционните медии става все по-голяма. Има термин в английския език, с който се назовават традиционните медии  –  guardians, което буквално означава „пазители“. Оттам идва и името на вестника. Пазителите на нашата професия и цивилизация. В момента те се намират в много трудна позиция. Имам приятел в нюзрума на една от световните агенции, който смята да напуска, заради напрежението. Като продуцент на новинарска емисия той ежечасно е атакуван от стотици информации, които бързо трябва да прецени дали да пусне, или не. Редакторската работа се увеличава наравно с напрежението. Трябва да се намери механизъм, по който медиите да продължат да пазят, а не да разпространяват страх. Да пазят най-вече критериите, нормите и етиката. Защото модерните войни са информационни. Стойността на един човешки живот днес е много по-висока от преди, войници вече почти не умират. Но стойността на убеждаване в истината на единия или другия лагер става много по-висока. Защо трябва да убиваш човек, след като просто можеш да го убедиш в твоята истина, като използваш най-различни канали за неговото информационно облъчване?

Да, оръжията са други, сякаш войната се дигитализира. Непрестанно сме заринати от брутални кадри, които сами ни намират в мрежите. Кръвта и ужасът по-лесно отвсякога влизат в домовете ни, докато вечеряме. Придобива ли така трагедията статут на нещо нормално?

Да, тя се превръща в част ежедневието, което от своя страна притъпява сетивността. Тенденция, която започна с първата война в Залива, предавана почти изцяло на живо по Си Ен Ен и чиято кулминация бележи конфликта в Сирия. Това е същото като с филмите – когато гледаш много с насилие, започваш да го приемаш като нещо нормално. А преди години, когато рядко гледахме кадри от войни, те наистина ни въздействаха. За съжаление според мен хората стават все по-имунизирани към подобни сцени. Ако например живееш на тиха и спокойна улица, ще излезеш на балкона при шума и на най-малкото спречкване. Но ако живееш на улица, на която всеки ден се стреля и се убива, в един момент ще спреш да обръщаш внимание и ще си кажеш: „светът наистина се е побъркал“.

А побъркал ли се е светът наистина?

Това, което ни влудява е Сирия – кървящата рана на света в момента, от която произтича и т.нар. проблем с бежанците. Всекидневно наблюдаваме как дипломатите на големите държави се договарят отново и отново по този казус, сменят позициите си, влизат в нови съюзи, правят резки завои. Никой обаче не предприема реални стъпки към решението. И докато това се случва, страда цял един народ.

В Турция има три милиона бежанци, а в Европа са над два. Хората бягат и огромният въпрос е какво да се прави с тях. Отговорът е един: те могат да бъдат спрени, само когато техните домове бъдат загасени. Докато техните страни горят, те ще влизат в Европа, защото имат смартфони, през които много лесно виждат, че граници почти вече не съществуват. Те виждат един мирен свят, който е само на няколко часа път със самолет от тях. Така че докато не бъдат решени конфликтите в техните държави, няма да бъде решен и никакъв бежански въпрос.

Тези дни все по-усилено се заговори за създаването на общоевропейска армия. Застрашена ли се чувства Европа от някого, за да се провокира този дебат?

Европа винаги е била застрашена от случващото се в Близкия изток. Ако има континент, който плаща цената за всяка война там, това е нашият. Сега обаче ще си патим и за грешките, които бяха допуснати в недалечното минало. Атакувана от бежанския поток, от бягащи и от търсещи по-добър стандарт хора, тя ще трябва да положи много усилия, за да запази ценностите и сигурността си. Създаването на подобна армия би било признание, че Европа безвъзвратно се е променила, което от една страна е нужно. Да, ситуацията е коренно различна в последните години, но от друга гледна точка си мисля, че европейските служби са големи длъжници на обществата си. Ако погледнеш назад, ще видиш, че след 11 септември в САЩ няма голям терористичен акт. Всичко се случва на сцената на Стария континент. Оказва се, че интеграционният модел, прилаган в последните десетилетия от европейските политици роди много големи чудовища и създаването на тази армия не би могло да ги спре. Преди всичко е нужна по-дълбока промяна в мисленето ни. За това прогнозирам по-скоро ограничаване на някои наши свободи, отколкото военизиране. Нещо като сигнално действие към Изтока и Северна Африка, че влизането вече няма да бъде толкова лесно, оставането също.

Къде беше сгрешено с интеграцията?

Прекалено много енергия и време се изгуби, за да се сочат Източна Европа и Балканите като тъмните субекти, като опасността, която идва. Спомни си само колко политически кампании бяха направени на Запад на гърба на българите, румънците и поляците. Тази реторика роди цели партии във Великобритания, някои от които спомогнаха за Брекзит. През това време обаче същите тези европейски политици най-спокойно допуснаха в държавите си истинските тъмни субекти, които промениха обществата им завинаги. Това е тяхна грешка и в момента всички ние плащаме цената. Звучи малко крайно, но за мен това е истината. Виждал съм го с очите си.

Да се върнем у нас. Усещаме ли идентична заплаха, че въпросът с връщането на казармата не престава да бъде актуален?

Не знам доколко връщането на военната повинност е разумно. Какво би ни донесло спрямо ситуация в света, освен един огромен разход? По-скоро тук става дума за нещо друго. Образованието трябва да отговаря за нуждите на днешния ден, хората трябва да бъдат подготвени, особено младите, по такъв начин, че да мислят и да се съмняват във всичко. Това се нарича създаване на критично мислене. Ето това е жизнено важно. Защото модерните войни няма да се водят на фронта, а във виртуалното пространство. Така че за мен въпросът с връщането на казармата е един неактуален въпрос. По-скоро трябва да се замислим върху подготовката на децата ни и тяхното умение да се съмняват. Да бъдат критични.


Снимка: bTV