„Ален мак“ започваше с веселата глъчка на първите сергии на пазара, от който ме пращаха да купя пресен чесън („Онова с плоските листа или с кръглите, мамо?“)

Радина Думанян, актриса в Драматичен театър - Пловдив

По една невзрачна улица съм пропътувала голяма част от километричния път на порастването. Виждала съм я от различни височини: 76 см, 125 см, 170 см и даже от два метра в случаите, когато съм се возела гратис на раменете на баща ми. Голяма част от уроците за живота научих по пътя, хванала баба за ръка, отивайки на гости на Титито... „Ален мак“ започваше с веселата глъчка на първите сергии на пазара, от който ме пращаха да купя пресен чесън („Онова с плоските листа или с кръглите, мамо?“), а аз все взимах пресен лук и завършваше с голяма витрина и немалък надпис „СТЪКЛАРИЯ“.

На „Ален мак“ беше игралната зала, абсолютно забранена ми дори за помирисване отвън, там беше пряката към Аника, аптеката, магазинът за месо, липите, надигнали плочките и вечно обрасли в ластари, хубавото дворче с глинени животни, най-милият дядо обущар, кучето, което наричахме агне заради пухкавата му козина и радушното посрещане...

Неотдавна минах оттам. Всичко си е почти същото, но не съвсем... Затварям очи и цялото ми вързопче от спомени в игри и следобедно безгрижие се развързва като дете, разперило ръце за прегръдка. Скоро ще мога да разходя своето дете по улица „Ален мак“... Ще видите две хлапета – едното с ледено сокче и гащеризон от 90-те да бута количка със спящо бебенце, сънуващо минали и бъдещи приключения по двата бряга на улица „Ален мак“.

Текстът е част от юбилейния брой на списание Нула32 - 32 причини да обичаш Пловдив

5 корици за 5 години Нула32