Мирослав Турийски пред Нула32 за джаза като мисия

Ден след последния концерт на октет „Пловдив“ на 22 февруари гостуваме на пианиста и композитор Мирослав Турийски (един от най-активните джаз музиканти в града) в Bee Bop Café, за да проследим нишката на джаза между поколенията в Пловдив. Говорим си за процесите в средата тук, за конкуренцията, но и за приемствеността в нея, за чувството на осъзнатата мисия, което ръководи действията на Мирослав и колегите му.

Как започна всичко?

Мирослав Турийски: Трудно. Джазът е трудна музика. Много любители се занимават с музика, но има една бариера, която се появява между любителското, слухарското и професионалното музициране. Лесно е да хванем една китара, да научим 5 акорда и да свирим. Всеки човек, който малко или много е талантлив и има слух, може да го направи. Да се занимаваш професионално с това обаче означава да му посвещаваш много време. Ако имаш талант, имаш и потенциала да станеш музикант. Трудният момент е да преодолееш слухарското, или още „беседкаджийското“, налага се да отделиш време на едни досадности като четенето на ноти и осъзнаванeто на чисто техническите особености на съответния инструмент. След този момент нещата стават по-ясни, но не и по-лесни. Идва дългият път на самоусъвършенстване, за да можеш да се изразяваш като професионалист.

Кога беше този момент за теб?

Когато бях на 15-16 години. За нас, младежите, беше интересен рокът и хевиметълът. Занимавахме се в гаражите. Свиренето ми тръгна оттам, покрай него започнах да се интересувам все повече от пианото, да гледам на него по друг начин. Бекграундът ми беше класическо пиано от първи до шести клас, но започна да ми става по-приятно с музиката, която не свирeх по задължение, а защото ми харесва. Слушахме касетки, опитвахме се да ги изсвирим и ние. Съответно времето и вниманието, които отделях, се повишиха сериозно, но започнаха и да минават много по-бързо. Станах по-целеустремен и мотивиран да се занимавам с това.

Като пианист логично започнах да се интересувам повече от хармония, а съвсем естествено в еволюцията на музиката е да се стигне по някое време и до джаз. Всичко останало преди това може да се изсвири любителски, с изключение на класиката, докато с джазът нещата не стават точно така. Необходимо е да се занимаваш повече с хармония, с импровизация, за да си по-адекватен.

Чий бяха касетките за първите ти опити в джаза?

Слушах повече фюжън, където е границата между рока и джаза. Може би групи като Electric band и Yellow jackets бяха първите по-джазови неща, които слушах и започнах да имитирам. Когато открих Pat Matheny Group, това беше зверски шамар за мен – откриха невероятна вселена и възможности за композиране в съвременната музика за мен.

А на местно ниво от кого си се повлиял?

„Бели, зелени и червени“. Освен че бяха функционираща група и концертираха, имаха и школа в Синдикалния дом, където преподаваха съответните инструменти. Там за пръв път започнах уроци при пианиста Петър Джурков през 90-те години. Тогава те бяха ядрото на джаза в Пловдив, когато бях млад, нещата се случваха около тях. Те организираха джаз фестивала, отглеждаха и младите музиканти. Съвсем логично и моето прохождане е там.

Впоследствие завърших Академията в София с поп и джаз пиано. Оттам поех в много посоки. Свирил съм по круизлайнери, по хотели в чужбина, т. нар. кръчмарска работа – неща, които не са ти много на сърце, но изкарват пари. Това също е важен опит, защото си даваш сметка къде се намираш всъщност. Дава ти и време след младежкия устрем, когато си мислиш, че ще покориш света, малко да се приземиш. Светът е доста голям, има доста музиканти в него, които имат какво да кажат, но не е толкова лесно. 2009-а се върнах окончателно в Пловдив и си намерих мисия – да поддържаме средата тук.

Разкажи повече се за това.

Когато се прибрах, имаше някакво наследствено равнодушие и безсилие пред системата. Все някой ни е длъжен, тия политици ни прецакаха, тук нищо не се случва. Едно такова безхаберие и равнодушие към ситуацията. Попътувах по света, сверих си часовника и видях, че всъщност навсякъде по света е едно и също. Наред сме си и никой не ни е крив, че ние самите не сме инициатори. Започнах да влагам енергия, без да търся нещо в замяна. Разбрах, че сами трябва да направим това, което искаме да видим, защото никой няма да ни го подари. Срещам млади хора, които не са мотивирани, и ми е странно. Не е правилно да ти е все тая. Равнодушието е заразно и мързелът е в състояние да убие всеки един талант. Важно е в град като нашия, особено с джаз специалностите в Академията, средата да върви нагоре.

Много млади джаз музиканти дойдоха да учат в Пловдив, много от тях останаха в Пловдив и така средата се развива. Интересът към музиката нараства и има някаква форма на конкуренция, която качва нивото и е добре за всички. Това позволява да излязат повече групи и изпълнители от Пловдив, съответно те да развиват нови сцени и т.н.

Да се върнем малко по-назад. Какво означаваха през 90-те години „Бели, зелени и червени“ за града, в началото си те също са били обкръжени от равнодушие?

Няма как, когато се каже джаз в Пловдив, това да не е групата, която изниква първо на всички. Те са хората, които са двигателят дълги години, но освен тях има и много други музиканти, които са започнали оттук. Няма как да не споменем и най-успешния джаз музикант от България – Милчо Левиев. За мен като тийнейджър интересът ми тръгна от тях, сега аз предавам това на студентите в Академията.

Съсобственик съм и на две заведения, които са обвързани с джаза. Дейността ни се разширява и това е, което имах предвид под „мисия“. Не просто да си свирим тук и да си правим кефа, а ми се ще да развиваме града. И се случва, защото хора като мен, като Сашо Леко, като Кольо Карагеоргиев сме тук в Пловдив, преподаваме, правим джемсешъни в една доста приятелска атмосфера и приятна вътрешна конкуренция. Когато има повече музиканти, те се слушат един друг и се дърпат нагоре. Когато няма музиканти, тъпчеш на едно място.

Като че ли има някаква естествена приемственост. Научил си се и сега предаваш нататък занаята.

Въпрос до човек и до усещане е. В Пловдив всички си падаме и малко локални патриоти.

Това също сигурно е важно.

Може би е така. Аз си харесвам града много и си драпам тук да се случват нещата. И не съм само аз. Благи хора сме, разбираме се със софиянци, с варненци и с бургазлии. Навсякъде, където имаме контакти, сме в доб-ри отношения, но въпреки всичко сме си в Пловдив и искаме тук да се развиваме. Не е случайно, защото градът има традиции, при това сериозни, има вековен дух и енергия. Заразени сме с нея и я продължаваме нататък.

Дори октетът^[1], чийто основател си, носи името на града.

Снощи тъкмо коментирахме, че може би малко нагло сме си присвоили името на града. Някой може да си каже „откъде пък точно вие ще се кръстите така“?

Това сигурно е марка.

Позволих си да го направя, защото поводът този октет да се събере беше първото издание на Plovdiv Jazz Fest, който наследи общинския фестивал „Пловдивски джаз вечери“. За първото му издание преди пет години събрахме тази инструментална група, за да се представим. Освен това нескромно смятам, че в състава на октет „Пловдив“ съм събрал най-добрите джаз музиканти в града в момента от това поколение.

Три години по-късно на същия фестивал изпълнявате и музика на „Бели, зелени и червени“. Акт, който може отново да е символ на приемствеността, за която говорим. 

Това беше идеята и на организаторите на фестивала. Поводът беше ние като продължители на делото им и като техни ученици да направим аранжименти на тяхна музика. Получи се много готин и трогателен малък концерт, след който излезе да свири Дейв Холанд.

Кое е основното знание, което искаш да предадеш на студентите си за джаза?

Музиката се учи. Стълбовете на музикалното образование са много, за разлика от други, при него се подхожда индивидуално. Не можеш да се научиш да свириш на пиано на лекции. Трябват часове насаме с преподавател всяка седмица. Хората са талантливи и трудолюбиви по различен начин. Може би нещото, което най-много съм се опитвал да убедя хората, на които преподавам е, че няма тайни. Съществува градска легенда, че джазът това са някакви тайни хармония, акорди и скали, които, като ги знаеш, започваш да свириш и става по-интересно. Истината е, че като всичко друго, и това изисква просто да седнеш, да го научиш и страшно много да свириш, за да го вкараш в пръстите си и да го ползваш. Не е никаква тайна, а методология и теория на джаза, която си има „а“ и „б“.

Друг мит, който битува, е, че джазът е тъжна музика. Сложна и неразбираема, а следователно и самотна музика.

Не е мейнстрийм. Бил е през 30-те, когато е бил поп и танцувален, но като всяка музика се развива и отива в авангарда, в някаква форма на висш пилотаж. Както и висшата мода – надали някои ще се облече с тези странности, които гледаме по модните канали. В крайна сметка това са тенденции, които хора с вкус в модата решават. Не можем да оспорваме вкуса на хората, които мислят тия дрехи, защото не разбираме от това. Това са тенденции, които не са мейннстрийм и не са за широката публика, нали така? Това, което се слуша от повечето хора, е форма на по-разбираема музика, докато джазът се свързва с новите тенденции, където хората са много по-смели да експериментират с неща, които неподготвеното ухо на средностатистическия слушател не може да разбере.

Музиката се развива като всичко останало. Това, че хората не я разбират, не значи че тя не струва, но да – съществува подобно мнение, че джазът е музика за музиканти, а не би трябвало да е така. Културата на човек зависи от образованието, а и от потребностите му. Ако имаш ухо за тази музика, не е нужно да си завършил Академията, за да я слушаш. Хората не възприемат музиката само с ушите си, разбират я и като форма на изразяване и енергия на сцената. Публиката разбира кога артистът е откровен и кога стои като кръпка на сцената.

Какъв е джазът, който създавате в октета?

Това е една от групите ми, в които влагам доста. Искам тя да е безкомпромисна в музикално отношение, да е последователна и да съм доволен от случващото се. Да няма компромиси това тук да го направя по-пивко, за да го разберат хората, а там да го направя иначе, за да се заиграя с публиката. Правя го единствено и само заради музиката. Нещата се получават доста слушаеми, не са авангард, разбираеми са дори за широката публика, като това е друга тънка кауза – да се опитаме да направим слушаемата музика интелигентна. Това също е част от мисията ни – да възпитаваме хората в нещо по-оригинално, а не в нещо тъпо и конвейерно като повечето клиширани хитове, които се въртят по радиото. Ще ми се хората, които слушат музика, да търсят нещо повече от това, което просто могат да си затананикат. Иска ми се да има дълбочина.

В интервю за радиото казваш, че се радваш на живота тук. Питам се има ли достатъчно радост за хората на изкуството в този град? И колко е важна тя за един джазмен?

Радостта е важна за абсолютно всеки без значение дали е джазмен, летец или шофьор.Има, разбира се. Градът ни е готин. Изградил съм си социална среда, която ме кара да се чувствам добре и на мястото си. Това е важно за всеки артист и го стимулира да твори, вдъхновява го. |32

^[1] Октет „Пловдив“ е основан през 2015-а година от Мирослав Турийски по повод първото издание на Plovdiv Jazz Fest. Към днешна дата в състава му влизат: Венелин Георгиев (алт сакс), Димитър Льолев (тенор сакс), Мартин Ташев (тромпет), Влади Мичев (тромбон), Николай Карагеоргиев (китара), Александър Леков (бас), Кристиян Желев (барабани) и Мирослав Турийски (пиано).

Фотография: memXIIPhtgrphy