№ 2

Другосветци

Има нещо в този град, който ражда през годините такива странници.

Другосветците – героите на настоящия брой. Пазители на безкористния култ към красотата, която не само носят, но и умеят да съзерцават и съхраняват. Пространствено и духовно не познават граници и за това често поведението им се тълкува като неразбираемо. Свободни и самотни са. В сърцата си таят нещо дълбоко мъдро и същевременно крайно глуповато… И винаги забелязват детайлите. Вдъхновение, което ни накара да се огледаме за такива хора и около нас. Потърсихме образи от градската среда, отдавна избягали от обитаваната реалност и посветили себе си в градежа на друга паралелна действителност. В която да се вглъбяват и където всичко е някак много по- просто, истинско и човешко. Усмихнатите им светове са светове без лицемерие и смърт. Имагинерни и утопични.
февруари 9, 2016

Късметоносачът

Върви с типичната си лежерна походка. Усмихва се широко изпод черната шапка, която допълва пригладената бяла риза, скрита под дългото палто. Обувките му потропват в такт с градската суматоха, а телената четка танцува напред-назад. „Извинявай, момиче, че закъснях. Нали знаеш как е, тоя те пипне, оня те пипне. Все късмет търсят хората.” Той е Христос Петров Христозов, професионален коминочистач. Роден в Хасково, на 70г., нарича се пловдивчанин от 1996г. Каня го да седнем на кафе. Коминочистачът отказва и обяснява, че желае биричка, не бил от хората, […]
февруари 17, 2016

Последният мохикан

На метри от бариерите на автогарата, сгушена между казино и магазин за бельо, в пълен контраст със средата наоколо, се помещава една друга антикварна книжарница. „Защо ще пишем пак за тия книжарници?“ – ще питате. Ние, разбира се, ще ви отговорим: „Защото в тях има най – много вдъхновения, герои и сюжети, включително и някои, за които все още никой не е написал нищо. И току – що ние започнахме да го правим, а вие, както сами разбирате, започнахте да ни четете. Така че – не […]
февруари 21, 2016

Клоунадата като оръжие

С носталгия си спомням за една от последните си ноемврийски разходки в любимия Пловдив. И въпреки че звучи мразовито, не беше. Слънчевите лъчи озаряваха стъпките и галеха косите ми. Аз вървях замислена, както обикновено, когато пътят ми препречи той, клоунът Кени. Подари ми розово балонче и ми направи жест с ръка да се усмихна. Ех, този Кени! Винаги успява да ме развесели. Благодарих му и продължих по пътя си, а той се отправи към младежа с колело след мен. Какво ли щеше да спретне на него? […]