Коя е жената, която никога няма да забравим?

Понеже щеше да е прекалено тривиално да поканим мъже да говорят за това, решихме да се обърнем към пет градски дами, на които вярваме, за да ни разкажат за жените, оставили незаличими следи в техните животи. Колкото и широко да се опитахме да разгледаме темата, бяхме сигурни, че все нещо ни убягва. Ето какво беше то. Следват спомени и впечатления, парченца памет, за жената, която никога не се забравя.

Десислава Шишманова, директор на РТВЦ – Пловдив

"Операта в Пловдив може да си няма дом, затова пък си има град“ –    това каза една вечер високият художник Атанас Хранов, докато след поредния спектакъл от летния фестивал Opera Open аплодисментите на публиката изпращаха към артистите  възторга и удовлетворението, че изкуство с такова качество  се случва в нашия град. В този момент Античният театър вибрираше от мощната вълна на преживяването. Екстатично преживяване, което свързва зрители и изпълнители в едно цяло. Театър или убежище, което събира хората. Постановката беше „Турандот“ на Пучини. Красотата на музиката, блестящите солисти, хорът, оркестърът, оригиналните визуални решения, костюми, светлинен дизайн – всичко поотделно и всичко заедно станаха причина с нетърпение да чакам следващите заглавия в афиша на операта.

Режисьор на тази „Турандот“ беше Нина Найденова.
Горе-долу от този момент започна и нашето познанство, което ми даде възможност да се интересувам много пъти от всякакви подробности от бекстейджа на това комплексно изкуство. Въпросите ми следваха новите заглавия в афиша и особено случващото се година след година по време на летния фестивал. Самото заглавие Opera Open задава всички посоки на възприемането на изкуство без рамки. Запомнила съм отговорите на Нина, може би защото почувствах в думите й  категорична енергия културата да преобрази живота на града.

„Всеки, който стъпи тук, го е почувствал – Античният театър е сам по себе си енергиен обект, който привлича много публика. И не само, защото ни дава творческа енергия, но изкуството, което се ражда там, е притегателен център и за туризъм, и за всички артистични трупи, които искат да пробват, да бъдат провокирани от друг тип отворено сценично пространство“. Така ми отговори тогава Нина Найденова, (поради естеството на професията си съм запазила текст от онова интервю), а всяка следваща година летният фестивал става все по-мащабен, оригинален и…. Признавам си – водещ до пристрастяване.

За мен общуването с този свят е нещо като лична планета, Магратея , преживяване на красотата. И си мисля, че когато театърът е мястото, което събира града, а живият спектакъл – езикът, чрез който общуваме – има надежда. Нина и хората до нея за мен са част от модерното, живо и красиво преживяване за Пловдив. Нещо като солфеж за града ни.

Доц. Красимира Чакърова, езиковед, преподавател в
ПУ „,Паисий Хилендарски“

Има много жени, оставили диря в живота ми. Светли жени. Някои от тях – най-близките – вече са невъзвратимо далече. Само паметта ги възкресява – с онази сила, която дава скръбта.

С други съдбата ме срещна за кратко, но въздействието им върху мен беше вдъхновяващо. Сега ми се струва, че именно те предопределиха в голяма степен професионалното ми поприще. В далечното ученическо време имах разнородни интереси: обичах да чета, опитвах се да пиша стихове, членувах в театрална трупа, във вокален състав; в гимназията бях увлечена от точните науки – физика, математика, химия... Особено от физиката – сложна и магнетична едновременно. И сигурно щях да се насоча към нея, ако не бях срещнала три необикновени жени: моите преподавателки по български език и литература Мария Благоева, Цанка Каназирска и Николина Мицева.ма много жени, оставили диря в живота ми. Светли жени. Някои от тях – най-близките – вече са невъзвратимо далече. Само паметта ги възкресява – с онази сила, която дава скръбта.

Бяха от различни поколения, различен беше и начинът, по който провеждаха часовете си. Но въпреки това си приличаха много. Обичаха ни, обичаха и работата си. Все още помня гласовете им и огънчетата в очите, когато рецитираха откъси от любимите си произведения. Четяха съчиненията ни внимателно, поправяха грижливо всяка неточност. Казваха, че правилното писане на роден език е една от най-чистите форми на родолюбие. Говореха красиво. Самите те бяха красиви и харизматични. Понякога се улавях, че ги съзерцавам, без да чувам думите, които казват. (Сигурно е прав Джим Хенсън: нерядко децата не помнят това, на което ги учиш. Те помнят това, което си.)

Забележително беше умението им да ни мотивират. Когато дискутирахме конкретен литературен въпрос, се интересуваха от личното ни мнение. Не пропускаха да подчертаят, че е изключително важно да имаме собствена позиция. И да я отстояваме дори когато всички останали мислят различно. Колко ли такива учители има днес? Иска ми се да вярвам, че са повече. Те са най-голямата ми надежда за България.

Деница Димитрова,
зам.-директор на Драматичен театър – Пловдив

Когато дъщеря ми ме попита какво правя, а аз ѝ отговорих, че разказвам за жената, която няма да забравя никога, тя възкликна: „Майката! За всеки това е майката.“ Колкото единствен, толкова и невъзможен отговор, помислих си. Този въпрос не може да касае майката – тя не подлежи на забрава.

Баба Рада. Прабаба ми. Моето детство. Онази, която правеше най-вкусните цигански баници с най-вкусната шарена сол. Която ни пращаше в дерето сами да избираме жилави пръчки, с които да ни строява. Онази, при която най-обичах да спя, защото само при нея сънувах как Баба Яга ме учи нощем да летя. Онази, която ме обличаше хем топло, хем „красиво“ и в крайна сметка винаги екстравагантно. Онази, която единствена ме е наричала „Диницо“. Баба Рада, от която съм чувала най-цветущите клетви по всякакви поводи. Нямаше филмова любовна сцена, която да не беше придружена от нейното „живички да са ни зацалувати дано!“. Която учеше „праунуките“ да играем „Илену моми“. От чиито кокалести железни разтривки и компреси с люта ракия бягаха всички болести.

Единствената, на която винаги съм целувала „ръ̀ка“, когато ни даваше паричка с повод и без повод. Същата ръка, която не се свенеше да покаже среден пръст, когато поводът го изискваше. 93-годишните ръце, които успешно потушиха пожар на поляната пред дома й – подвиг с щастлив край, заслужено отразен на първа страница на регионален ежедневник. Онези ръце, които държах в болницата в последните й дни – тогава, когато за пръв път я чух да казва нещо мило и да говори смирено: „Диничке, баба, ногу си убава!“

Почина два месеца преди сватбата ми. Което не ѝ попречи да се подготви за нея. Беше ни оставила дар, който получихме в големия ден – пари, сгънати в лист от тетрадка. Прощавай, бабо, не можах да ти целуна „ръ̀ка“...

Проф. Мария Шнитер, медиевист и антрополог

Баба ми Стоянка. Родена в семейство на комити през 1905 година в с. Търлис, близо до Драма, тя среща дядо ми, ражда му четири деца и преживява заедно с него почти целия бурен и преломен двайсти век – цели 60 години брачен живот. Беше мъничка, говореше тихо и дори в старините си пееше с ясен и звънлив глас. Можеше да чете и пише само на гръцки, песните ѝ бяха гръцки, всичките тъжни. Иначе говореше с прекрасен старинен македонски говор, от който съм запомнила всевъзможните умалителни, които го правеха да звучи като песен.

Посрещаше ни – всичките седем внучета, с бабини гозби. Точеше юфка, береше праскови от двора и ги заливаше с мед от кошерите на дядо.

Готвеше се за смъртта с достойнство и сериозност като за важен празник. И един ден изпусна загрижена реплика: „Ами как ли ще се умира…?“ – сякаш чакаше гости и не беше сигурна как да ги посрещне.

Малко преди да си отиде изведнъж заплака. И заразказва за този един-единствен ден, който имала през септември 1944 година, за да напусне чифлика и селото, оставащо в Гърция, и да се върне в България с четирите си деца (най-малкото – деветгодишно). Била сама – дядо на фронта, и успяла да вземе само децата, зарязала всичко, всичко, целия си живот.

Половин век по-късно тя плачеше за една бакърена тава, която изкусен майстор изписал и ѝ подарил за сватбата... Не могла да си я вземе при бягството, но не я беше забравила до смъртта си. Дали плачеше за тавата или за отминалите години? И за прекършения живот на цяло едно поколение?

В последните си дни изпя отново всичките си песни, както ги беше пяла като момиче, а после тръгна, за да се хване в небесния хоровод...

Мирослава Кацарова, джаз певица

Жените, които са ме вдъхновявали през годините, са много и с различни лица. Има такива от тях, които никога няма да забравя, и други, които остават в дълбините на несъзнаваното и от време на време аромати и звуци пробуждат спомена за тях...

Естествено, затруднявам се да назова жената, която никога няма да забравя, защото не е една. Но тъй като вярвам, че всичко е лично в живота ще трябва да си призная, че тази, която наистина никога, ама никога няма да забравя, е моята баба. Тя бе красива и достолепна жена, с италианско образование и с невероятно уютна стара градска култура. Имаше хубав глас, играеше карти, обичаше да скита из планините, но градът бе нейното място. Обличаше се винаги с копринени костюми, ушити специално за нея, носеше косите си сини, начупени на ретро вълни и никога не излизаше от вкъщи без червило. Умееше да танцува танго и на 85-годишна възраст спечели конкурс за танци. Бе жена във всичките ѝ проявления – майка, баба, дама, влюбена до последно в любимия си мъж. Бе мъдрец, но и присмехулник.

Дядо пък е бил спортна легенда в Пловдив – Никола Щерев Старика, един от футболния тим на Ботев през 20-те и 30-те години на миналия век. Фин, благороден, изпълнен с идеали и красиво атлетичен, със 17 години по-голям от баба. Двамата са имали пословично голяма любов и това завинаги е белязало баба. Беше едновременно силна и фина, достойна, забавна, непристъпна и топла. Умееше да се радва на живота и вкусовете му до последно като малко дете, а козунаците, които приготвяше всеки Великден, ухаеха незабравимо на какао, масло, стафиди и захар. Изобщо бе фантастичен кулинар.

Научих от нея какво ли не. Освен че ме възпита да бъда естет, да сервирам на ленени покривки, дори и фасулът да е във фин порцелан – тя ме зарази с човещина. От нея знам да ценя всяко приятелство и да се радвам на всяко ново запознанство, защото „от всеки може да се научи нещо”. Тя не съдеше никого. Казваше ми, че трябва да приемам хората такива, каквито са и че дори „леките жени имат достойнство”. Беше противник на всяка грубост и обида, държеше се любезно с всеки – без значение дали е професор, лекар, или е жената от ромски произход, която метеше тротоара пред къщата ни.

Имаше огромна градина с рози и хортензии и ми казваше „който обича цветята, обича живота”. Научи ме да се радвам на малките неща и да не се взимам насериозно, беше виртуозен владетел на иронията и самоиронията. Когато те е отгледала жена като нея, непременно осъзнаваш, че животът е най-висшата ценност.

Защо... Градът в краката ѝ?
Момие от Копчета
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!