Да се носиш към Пловдив – това е като да се връщаш към личния си код.

Нери Терзиева, журналист

И все пак – най-хубавото място в София е табелата за Пловдив!

Вечер фаровете на автобуса едва я близват, зимъс почти не се вижда, но пътуването към тепетата не е гледка – то е чувство. Да се носиш към Пловдив – това е като да се връщаш към личния си код.

Сигурно затова след Тунела по навик започвам да говоря по-бавно – настройвам се на пловдивската скорост. Времето в най-стария жив европейски град тече по-бавно. Добавям машинално повечко звук „и“, вместо „е“, вече съм с тилифон, по който проверявам дали децата са се справили с матиматиката. Илиминтарно е – все едно някой ме наблюдава и ако говоря като шопити, пловдивчани ще ме скъсат от майтап.

Софиянци не знаят защо тук казваме „густо“ и „майна“. Обяснявам им търпеливо – „густо“ (justo) е останало от италианските архитекти, проектирали Военния клуб и тези къщи по Главната на Пловдив, които не са паднали от Чирпанското земетресение. „Майна“ е докерската команда за „нагоре-нагоре“. Останала е от времето, когато по Марица са товарили шлепове със стока за Цариград.

След Тунела съм. От южната му страна вече хващам Пловдивската обществена телевизия. Чувам мъжът ми да казва:

– Добър вечер, с Вас е Ивгений Тодоров.

Всичко е наред.

Имам време да изпека едни чушки, докато той излезе от ифир.

Текстът е част от юбилейния брой №21 на сп. Нула32 - 32 причини да обичаш Пловдив
5 корици за 5 години Нула32