Йордан Дамбулев, студент

Пловдив е моят спасителен пояс.

Когато забравям да дишам, се спирам и вглеждам. Представям си сградата пред мен (тя е светлосиня, в края на „Иван Вазов“) преди около 100 години – изпълнена от класическа музика, мъже с фракове и жени с бални рокли с кадифени килими и с полилеи от кристал. Блага глъч. Поемам дъх. Сега се сещам за дърветата в Гагарин, от които си правихме „бази“ като деца, а после и за Конюшните на царя, площадка в Стария град. Спомням си още как жп кулата на Централна гара понякога плюе огнени кълбета нощем и че някой тайно издърпва краищата на пътния възел към Смирненски над Коматевския, затяга го и вече никой не може да мине. Още въздух и в паметта ми се разбуждат каскадите на невидими акробати по жиците на тролейбусите – вече също невидими, но живи. Ако подишате още малко с мен, ще усетите как градът ви хваща под мишниците и ви въздига сред вълните, дето водата прозира. Като надзърнеш надолу, виждаш цялото дъно с всичките медузи, рачета,
малки рибки, които ще пораснат, оцелели миди и рапани и пясък – от някогашни градове. От някогашен Пловдив. От вас някога. Сега.

И ако продължите да дишате, ще доловите, че градът, както живота, също диша. Нужно е само да спрем, да се вгледаме, да чувстваме.

Текстът е част от юбилейния брой на списание Нула32 - 32 причини да обичаш Пловдив

Празникът на Нула32 - триумф на списанията изобщо
5 корици за 5 години Нула32