(Не)възможното тук...

Не-въз-мож-но е тук!

Възможно ли е да се завърнеш, невъзможни приятелю?

Трябва все нещо да се размести, за да бъдем някъде, където да ни е добре!

Ж-то има вкус на ограда, чиито трески се забиват между зъбите.

има вкус на оня път, когато мислех, че се закачаш.

- Защо ми бъркаш между ребрата? - попитах.

А ти продължи да ме гъделичкаш с дългите си, дъъълги пръсти и каза, че може и с нож, ако искам.

- Ха-ха.

Не е смешно.

Не си се закачал.

О-то е някак съвсем кръгло... И прекрасно...

Както някога, когато видяхме диагонално на хоризонта да се изкачва човек, облечен в бяло. Прокарваше път нагоре. Ах, и пътят - съвсем бял! И с бялата си нагласа - да ни е по-леко, човекът ни се усмихна, помаха... Добър човек! Обаче изчезна, защото мигнах. Все си казвам, че трябва да подпра клепачите си с клечки! Ти винаги обаче ме спираш - не било полезно, казваш. Така си чувал от ония с изсъхналите очи, дето само гледат и никаква не я свършват. Казвали ти били това тайно, да не чуе съседът (били наредени в една линия срещу небето и всеки мислел, че с помощта на периферно зрение е шпиониран от тоя вдясно или вляво), защото за тия съзерцаващите било всъщност важно другите да знаят, че те си гледат някакви неща, и да фантазират - какво ли? –  обаче съзерцаващите отдавна вече ослепели и нищо не виждали. Каква суета само!

Пък ти още не си им казал, че са наредени сардели в консерва и животът им няма смисъл... Защо не си? Мълчиш... И потапяш пръст в кафето ми, че да ми стане по-сладко и да не задавам въпроси. Добре, ще се направя, че имам амнезия.

Та: о-то има вкус на оня път, когато пак си гризеше ноктите и аз пак започнах да се дера (око за око - вредните навици трябва да бъдат убити - ми казваш, а не се контролираш) и ти пак ми се извини.

- Ох, колко последни шансове трябва да ти давам? - попитах само веднъж.

А ти отговори, че аз съм последният ти шанс и постоянно трябва да ти давам последни шансове.

- Е, не е честно! - възкликнах само веднъж, но някакво ехо го повтори стотина пъти.

А ти каза, че това е любовта.

- Ха-ха!

Колко смешно!

(Само веднъж го каза. Това била любовта - все си го повтарям.)

Неправилно е да съществува възможност да ми липсваш. Тонове смазващо ми тежи!

Да ми липсваш, заедно с оня свят от фрактали целия - където всичко е обичане (все едно съм в утробата на мама) – и спокойно мога да рисувам змии по пясъка и да чакам да ми проговорят, без да се вълнувам колко време минава и дали изобщо съществува такова... Да дишам обичане, да го прегръщам... Да го обичам! Без тоя свят, затворен в захарните кристалчета, а от които си направен, е НЕ-ВЪЗ-МОЖ-НО да се съществува просто така - без живот! Без ярки цветове...

Ако имаш боички, можеш ли да оцветиш нещо от мен? Хайде, нека скърцащите ти ръце сграбчат четката и ми нарисуват... Например - нова душа. По-хубава да е. По-цветна... Не можеш? Невъзможно било - нямало те при мен...

Искам да свържа блестящите ти кристалчета с линии... Или те сами да се свържат! Телепатично... или някак... Да са свързани. Да не се разпадаш!

Казваш, че някога да обичаш е като на огъня пипалото, като те стисне здраво за врата и се дърпаш, а то още по-задушава и не пуска? По тебе целият тръгвал огънят и те разтапял... Това да не е някаква болест, мое захарно човече? По миризмата можело да я позная. И по това, че съвсем нямало да те има.

Сладката, лепкава, прегоряла любов ти е любимото някога, което можело да ти се случи?

Добър другар съм била... И ти си добър другар и затова ми изскърцваш “сбогом”? Гласът ти се разтапя, не те разбирам добре!

Липсваш ми не защото искам да си тук, а защото никога не искам да те няма!

Всичко размести. Възможно ли е да ми е добре, да се живее добре? Кимна, главата ти падна - ще ти повярвам, това май значеше „даже прекрасно!“. Заради о-то ще ти повярвам. Ж-то е за украса, знам.

Сбогом, захарно човече!

(Не)възможното тук, приятелю, си ти!

Няма да се завърнеш! Вече не съществуваш напълно!

Не смърди на прегоряла захар, но ноздрите ми помнят миризмата...

Когато се запознахме, ми каза, че събудя ли се - нищо няма да си спомням.

Уф, все говореше някакви неща, които се оказваха истини...

Аз ще изпия едно хапче за сън, умножено по няколко десетици! За да спя по-дълго... Това е последният ти шанс да се родиш отново!

Дали е (не)възможно?