Боян Крачолов е предимно театрален режисьор. Също пише. Публикувал в сп. „Страница“, „Литературен вестник“ и др. Има книга с кратки разкази – „Църква от сънища“ (изд. Ерго). Предстои да излезе втора. Сигурно през есента на 2023. Може би готви трета. Написал и пиеса – „Монетата“. Може би ще напише втора. Може би вече я пише. Знае ли човек.

Айде да ходим, вика ми той. Къде, викам, къде да ходим по това време, а той – събират се, вика, айде и ние да идем. Ама те нали и снощи се събираха, и оная вечер, и вечерта преди това, викам, да, вика, ама сега са в новия бар. Какво му е новото на тоя бар, викам, нали същите хора ще ходят, дето и без това всяка вечер ходят, мястото е все тая, не, вика, ще видиш, друго ще е. Ама няма друго, викам, няма друго, едвам се побирам в кожата си вече, тясно ми е, едни и същи улици тропосвам, по-добре да си остана вкъщи, ама нали това ти казвам, вика, ново е мястото, навън е, топло е, приятно е, бе нали цял ден обикаляме, викам му, седни сега малко тука, на хладно, климатик съм пуснал, па може и да изпием по нещо, бе дай да излизаме, вика, какво ще ти седя тука, и така се разправяме сигурно половин час. И накрая той нещо се ядоса, кресва ми „абе, жаден съм, бе, деамааму, жаден съм, не разбираш ли“ и се втурва навън, дори довиждане не казва. Даже вратата не тръшва, така се беше разбързал, като че ли, ще кажеш, папата е дошъл или Христос е възкръснал, или де да знам и аз какво, ама голямо събитие има навън, а той ще го изпусне. И оставам аз сам. Ходя напред-назад, опитвам се там нещо да гледам, сменям видеа, сменям канали, ама нещо ме стяга под лъжичката, абе не ме свърта на едно място. Задушно ми е, жега ми е, потя се, а и тоя часовник, дето се е обесил на стената, само так-так-так-так, само ме кълве по главата. Пуст живот, викам си, пуст акъл, говори ли ми се, мълчи ли ми се, с хора ли да съм, сам ли да вися. Май сам ще вися. ‘Щото си представям как ще се развие вечерта, ако изляза. Значи, ще ида там, ще си поръчам едно и ще седна да слушам какво ново имат да ми кажат тия хора, дето съм ги видял предната вечер. А иначе? Иначе цяла вечер ще дълбая килима. Тясно ми е тялото, викам си, клаустрофобия ме хваща. Тия всичките мускули, кости, кожи, дето са се впили в мен, то не си е работа. Главата ми ще гръмне. И влизам да се изкъпя, да се разхладя, да си разсея малко мислите. Обливам се с тая хладка вода, кожата ми се разхлажда, ама отвътре ми е едно такова спарено, сухо, като че не душа, а пясък нося. И какво ми стана, и аз не знам, изхвърчам от тая баня, навличам там нещо и хуквам навън. И още с отварянето на вратата ме блъсва една жега, ама жега, ти казвам, като че се набивам право в на дявола задника. Тръгвам да вървя, а устата ми съхне. По едно време усещам, че нещо ми се бие в езика, викам си, някоя муха съм налапал, събирам там колкото слюнка мога и с извинение, нали, се изхрачвам на паважа. Поглеждам аз да видя какво ме тормози, а то не е муха, а едно от ония храстчета, дето се търкалят по каубойските филми. Ама малко, миниатюрно едно такова. Край, викам си, не може повече тая работа така и почвам да тичам. Тука ли е, там ли е, мотая се из тия улици, те всички еднакви, да му се не знае, и по едно време чувам – гърми някаква музика. Ама отдалече я чувам. И почвам да се ориентирам по нея, като прилепите. Тука свивам наляво, там надясно, тая музика ту се усилва, ту затихва, ще кажеш, че някой отгоре се гъбарка с мене и върти оная врътка за звука ха наляво, ха надясно, та съвсем да изчаткам. Ама чувствам, че съм наблизо, и по едно време го спипах правилния път и хващам по него, а музиката вече се чува иззад ъгъла и препускам аз по тая ми ти улица, а сърчицето ми трепери, свивам и зяпвам, като че в лицето са ме шибнали. Налягали, значи, едни хора на одеяла, говорят си, смеят се, отгоре им закачили лампички, дето като светулки се люлеят, сложили и някакви пръскачки от тия, дето пръскат една много ситна вода, и светнали и нея някак, не мога да ти кажа как, ама изглежда, че не вода, а дъги обливат тия хора долу, музика гърми, а най-отзад се ширнал един бар, абе, ако искам, мога да се кача върху него и на ролери, и докато карам от единия до другия край, ще мога и няколко номера да направя. Рай, разбираш ли ме. Бухвам се вътре в това човешко море, поръчвам си, гледам – моят човек ми маха от едно одеяло, та право при него и компанията. И всички ухилени, доволни, радват се, че ме виждат. Какво правихте днеска, викам, сядай, викат, да ти разкажем. И се почва. Изпивам си чашата, втора, трета, ситни капки ме пръскат по лицето, бе не е лош животът, викам си. Оттука някакви неща ми се губят. Едни хора се появяват, а се обърна, вече са изчезнали, а други са заели местата им. Разговорите им вече са се разтопили в жужене. Хващам тук-таме по някоя дума, ама изречения не мога да сглобя. По едно време лягам на одеялото и се зазяпвам в облаците горе. Някаква приятна мъгла като че ли ме облива бавно, не отвън, а отвътре, и виждам целия си ден, целия си път дотук, всичките си тия мисли, ама като през запотено стъкло. И се питам накъде сме тръгнали всички на тая скала, дето се върти около оста си, в тая гигантска космическа празнота, и нещо май си отговарям, ама вече не помня какво.

Краен срок за изпращане на кратки разкази за декемврийския ни брой: 10 ноември.
Необходимо е текстовете да са в оптимален обем до 2600 думи и да не са публикувани в други печатни или онлайн издания. Нула32 не се ангажира с отговор, ако същият е отрицателен.
Очакваме текстовете Ви, придружени от Ваше кратко неформално представяне, на submissions@nula32.bg