„Нека сме цветът на кокичето сред урагана, наречен живот! Защото, ако не сме него, какво друго бихме могли да бъдем?“

Йордан Д. Радичков е млад човек, който пише като старец. И нямам предвид по добрия начин. Четвъртият му сборник с разкази „Навалица!“ не изобилства от житейска мъдрост, а от сантиментални въздишки и патос, подобаващи на възрастен мъж, който докато се разхожда по градските улици, мърмори на себе си: „Ех, накъде отива тоя свят“. При това с „бре“ накрая. Ако си позволим да продължим с алегорията, можем да си представим този господин да спре някоя млада двойка и с пръст пред лицата им да даде съвет от рода на: „Обичайте се повече, само това ни остана“.

Радичков е млад човек, който не пише съвременно, което е разочароващо, а за всички, които го познават – изненадващо. Колкото и да е банално сравнението, сякаш се опитва да звучи като дядо си, да погледне с неговите очи света днес и да си представи какво би написал авторът на „Ние, врабчетата“. Това прави разказите вторични и анахронистични, прави ги да кънтят като разкази на писател, който си представя какво се очаква от него да пише, още по-зле, прави ги да звучат фалшиво.

Нека разгледаме например финала на първия текст:

„(…) защото горките ние, не успяхме сами нищо да направим, ами само да се превърнем в едни загубени човеци, на никого непринадлежащи!“

Подобни възклицания и равносметки изобилстват във всеки разказ, като повечето пъти са оставени като камшични удари за финал, за да отрезвят читателя и да му напомнят, че може би в замърсения морален въздух на градския пейзаж е загубил нещо от себе си. Такива сюжети вероятно подобават на автори като Деян Енев, които поради писателския си и житейски опит успяват да звучат убедително, макар и нравоучителни, но в етюдите на „Навалица!“ бият на кухо и се разминават с опита за прозорлив разрез на обществото. 

Такава амбиция действително съществува, нека посланието, което Радичков е избрал да краси задната корица на книгата не ви заблуждава. Ироничната поза на автор, когото редактори и издател си подмятат и не знаят какво да правят с „бездарните“ му текстове не изглежда скромна, напротив, саркастична и насмешлива, в нея се долавя надменност и сериозно подценявяне на редакторската професия. Това арогантно поведение можеше да сработи в бунтарски сборник, който да очарова със самобитния си характер или безпощадната си искреност, но не и тук, не и във вакуума на моралните констатации. 

Но за какво е този сборник всъщност? Помага ни подзаглавието – „25 часа в град София“. „Навалица!“ включва 25 разказа, които се развиват в различни часове от денонощието и по някакъв начин отразяват мъките на хора, родени или попаднали в столицата. Едно от най-хубавите неща, свързани с книгата, е корицата на София Попйорданова, която майсторски е нарисувала фрагменти от всяка една история. Улични кучета, отрудени женици, наивни селяни, бедняци и всякакви други герои, пропълзели някак от литературната ни традиция от началото на миналия век, се лутат и кандилкат, метат улици или погасяват кредити с огромни размери.

Като последен пример нека разгледаме историята, в която: „женицата седна на първата седалка и се сгуши зиморничаво в парното…“. Тази „самотна майка“, разбира се, впоследствие е нападната от малки бабаити в трамвая, но ватманът я спасява с викове: „Изчезвайте от тука, пикльовци с пикльовци!“, след което „приветливо“ се усмихва на „женицата“. Единственото, което би влошило нещата в случая би била фразата „скъпи читателю“, овехтяла повече от проядения кожух на историята, но разбира се, дори това не ни е спестено.

Заглавно изображение: фргамент от корицата на книгата, автор: София Попйорданова.