По повод седмия рожден ден на Нула32 решихме да върнем лентата назад и да си припомним някои от историите, които предопределиха пътя на списанието дотук. В компанията на TELUS International Bulgaria разказваме тези истории чрез някои от любимите ни места в града – сгради, улици и кръстопътища, площади и височини. Този път е значим не само за нас, а и за всички, които през тези седем години срещахме край него – тръгвахме заедно, намирахме се по средата или се отказвахме за малко, но знаехме, че пътят никога не свършва. Важното е да не си сам по него.

С над 4000 души в Пловдив и София, TELUS International Bulgaria e най-големият работодател в CX (Customer Experience) индустрията в страната. Обединени от идеята за постоянно развитие, иновации и култивиране на професионалисти, компанията насочва всичките си усилия към своите екипи. В духа на културното развитие на града под тепетата, TELUS International Bulgaria се включва, за да сподели празника със списание Нула32!

1. Ул. „Загреб“

Преди цели 7 години първата тема, която решихме, че е достойна за начало на тийн авантюрата „Нула32“, беше Капана. Помните квартала през 2015-та – модерността напираше отвсякъде, улиците вече нямаха паркирани от двете страни коли, тепърва започваха да се нижат фестивал след фестивал и все още не се пръкваше ново кафене всяка седмица. Тогава с пет прочетени книги зад гърба си, тръгнахме да разказваме нещо за този квартал, за който тепърва ни предстоеше да научаваме много неща. Вече предчувствахме новите дни за квартала и интуитивно сме знаели, че трябва да разкажем не толкова новата и цветна дреха на Капана, колкото контрастите в тази туристическа и шарена трипадвайзър действителност. Така попадахме в старите барове, в неугледните къщи, пред тесните врати без неон и реклама. Така може би изчерпали ъндърграунд съдържанието на квартала, сме се озовали на улица „Загреб“ и някой е казал – „виж к'во яко магазинче, дай да напишем нещо за него“. С почти детската увереност, че интуицията е най-добрият съветник.

Не сме сигурни какво има днес на улица „Загреб“. Всъщност, трудно си я представяме извън първия брой и краткия текст за несъществуващ вече магазин, нямаме представа къде започва и накъде води. Навярно там има няколко ателиета, модни бутици или концептуални кафенета с безплатен wi-fi. И това е страхотно, защото кой ли днес в Капана би си купил килограм сирене? Но ул. „Загреб“ и нейният магазин за храна, алкохол и всичко си остават за нас символ на квартала, сред който започнахме всичко и на очите, с които започнахме да търсим важното, а именно - чезнещото, автентичното, аристократично, отказало битката за място в травъл блоговете. Капана отпреди вперените погледи и инстаграм фалша. Кварталът, който обичахме.

2. Ул. „Одрин“ №8

Тук някъде преди повече от шест години започнахме дългите си разходки преди всеки брой. „С дъх на тютюн“ беше още в зародиш, но знаехме, че не може без него. Обикаляхме едропавираните улици много млади и може би неподозиращи, че всяко минало рано или късно се превръща в бреме за този, който го носи. Изоставените огромни складове с паднали мазилки и счупени прозорци, с избеляла от слънцето боя, с прогнили от вятъра врати, с подсмихващия се гръцки бог Хермес, за когото после разбрахме, че помагал на душите да преминат отвъд, бяха перфектният декор, сред който знаехме, че ще намерим онова много важно нещо, което търсихме. Промъквахме се, търсихме пролуки, искахме да снимаме, сякаш нещо ни подсказваше, че и това минало натежава и скоро му предстои да рухне в чекмеджето на прахта. Четяхме и само си представяхме за кипежа на живот в онези дни на фабриканти, индустриалци, капиталисти, работници, стачки, бунтове, съпротива и разказите на старите пловдивчани за дъха на тютюн, носещ се чак до Кичука. Времена, в които ни се живееше, защото бяхме научили, че най-интересното вече е било. С тези истории и вече написан брой посрещнахме новината за пожара на ул. „Одрин“ №8. След това историята е ясна. Миналото отново стана бреме, което никой не иска да носи.

3. Площад „Седмият хълм“

Винаги, когато се качвахме на Небет тепе, започвахме да ги броим и все не ги докарвахме до седем. Тогава някой казваше – „Тук са три на едно“, отсреща – още три. А седмото от герба? Имало го е, сега го няма, натрошили го на павета, с тях направили улици, площади, мол. Ходим по него, изкачваме го без да разберем, може би всеки ден. Седмият ни хълм се пръсна из краката ни и в погледа, с който винаги го търсим. Но грешно гледаме нависоко, защото за най-високият пловдивски хълм просто ще трябва да погледнем в стъпките си, където няма да видим онази красива картина от Сахата, Джендема и Бунарджика, която помним повече от себе си. Долу в краката си ще видим думите, върху които клатушкащите ни души се крепят като камък. Делото на Атанас Хранов, което зае мястото на липсващия ни хълм. Духовността, на която разчитаме да ни преведе из времето и да ни запази, доколкото може. Думите на онези, които вградиха тленността си в каменната кула от смисъл, наречена Пловдив. И осмислиха малко повече нашето дело с надежда, че и то някога ще е достойно да бъде камък, хълм и дом.

4. Часовниковата кула на Сахат тепе

Винаги особено сме обичали да си създаваме сюжети с времето. Най-неразбраното и същевременно толкова просто нещо, което човеците от първите си дни гледат умно в небето и се опитват да разберат, да се помирят, да успокоят малко хода му, да не е толкова очевидна неумолимата му непрестанност. И така дошли месеците, седмиците, часовете. Натъпквали хората времето в шепи, разделяли го в предвидим порядък и се надявали то да е също толкова благосклонно към тях. Часовниковите кули по тези земи се издигат високо и се чуват надалеч, оповестяват всеки час и всяка половинка, напомнят, че не спира. И когато се залуташ в нечии очи на хълма, когато потънеш в отблясъците от края на летния ден, неочаквано тя ще ти напомни за минутите и часовете, за невъзможността да останеш завинаги. Ще те върне обратно, ще ѝ се ядосаш за миг, после пак ще забравиш. Две минути след всеки час кулата ще издрънчи, за да подскаже, че не се е счупил нещо там сложният ѝ механизъм, че времето продължава да тече, макар негласно. И неслучайно в подножието на Сахата сме изгубили толкова време във взиране в далечините и самозалъгване, че минутите ще ни се разминат и някак ще надхитрим божествения механизъм. Никога не успяхме и така и си слязохме бавно от тепето – щастливи и много временни.

5. Античния път – via diagonalis

Древните пътища на старите цивилизации, които някога много отдавна са знаели за необходимостта на хората да са и някъде другаде, да тръгнат на път, за да има къде да се върнат. По същата човешка необходимост и ние преди десетина години тръгнахме по Via Diagonalis, но не към Константинопол, а към Сердика, където трябваше нещо да се случи – от онези нови и непознати неща, които, когато си на 18, те изпълват с очакване и нетърпение. Насред древния път се роди и идеята за „Нула32“. Не помним дали беше сред крилата на Софийския, на излизане от Пловдив или на някой километър по магистралата в досадата от неделния трафик. Но тогава някъде за пръв път разбрахме, че човекът пътува, за да се завърне, че по пътищата трябва да се ръсят трохи, колкото и силен да е вятърът, че домът е място, а не абстракция клише. Казвали сме, че идеята за „Нула32“ се е родила в София, но това не е особено вярно, просто звучеше интересно. Идеята се роди по средата на нашите си инициационни пътеки, по които срещахме носталгии и забрави, спомени и обещания, много минало и по-малко бъдеще. А древният път ни показа, че във всеки град по света ще мъкнем с блажена досада на гърба самите себе си. И като се примирявахме с невъзможността да сме други, обходихме този град, разгледахме сезоните му, и сутрините и вечерите, лъжовната менливост и преминаващите хора и решихме, че да останеш е благо, на което са способни малцина. Напълно същото е и да си тръгнеш. Така без право на избор, по средата на древния път, започнахме да пишем, да снимаме и да разказваме, сякаш нещо не беше ясно, сякаш можехме да променим посоките на оставане и заминаване. И още се опитваме.

6. Пано сграфито „Христо Г. Данов“

Често сте ни чували да казваме, че мястото прави хората, а не обратното, и това в общия случай е вярно, но невинаги. Има личности, които ни опровергават, които ни оставят единствено шансът да измислим в красивия пейзаж, който те вече са сътворили за нас. Един такъв създател на светове е Христо Г. Данов. Печатар, издател, кмет, народен представител, учител на цял един народ - дълъг е пътят му от килийното училище в Клисура до пантеона на националната духовност, но думата ни тук е за кратките му пловдивски разходки. Точно иззад този ъгъл, при хубаво време, подпирайки се на бастуна си с широка извита дръжка и бяла тенекийка на върха, дядо Данов слизал бавно по стъпалата пред дома си и тръгвал по чаршията или към печатницата на отсрещната ул. „Средна гора“ (днес кръстена на него). И големи, и малки се изправяли на крака, за да покажат колко го сайдисват, четем в „Пловдивска хроника“, но това е само полъх от едно друго време, от което не боли да си спомняме понякога, нали? 

Шестото място в обиколката ни е специално и защото ни напомня за таланта на друга от градските емблеми – художникът Георги Божилов-Слона, автор на сграфитото. С една от малкото му монументални творби в публична среда отбелязваме дълго отлаганата ни поредица „Град на художници“. Някак си знаехме, че няма как да разберем истински този град преди да си обясним платната на старите майстори, живописта на дивите млади от 1970-те, провокациите на художниците, за които тепърва ще разказваме, докато лъкатушим по калдъръма, нарамили големия въпрос: откъде се пръкнаха всички тези светове и в състояние ли е изобщо да ги понесе това малко парче земя, заключено между няколко тепета и река? Такива ми ти невидими работи, които правят от пространство под калкана на ул. „Съборна“ 2 нещо повече от просто паркинг. И на които може би дължим илюзорното ни самочувствие на културни столичани днес. 

7. Редакцията

Ул. „11 август“ навярно е сред най-късите в Пловдив. Толкова късо, но важно, беше и нашето пребиваване на нея. В старата сграда, някога била хотел, намерихме първите си десетина квадрата, на които да опитаме да съберем всичко около себе си. Старателно изчистихме миналото, най-напред сложихме накриво три плоскости за книги, грамофон и надраскахме стената с надпис „Следващия брой“, за да не забравяме за какво сме се събрали. После не написахме нито едно изречение там. Само неизброимо количество бутилки, които прилежно изхвърлихме след себе си. Вече на ул. „Леонардо да Винчи“ заживя и по-зрялата наша версия, която нямаше за главна цел да събори сградата в петък вечер. Тук събрахме ценно хранилище за медийния, културен и обществен живот в града, прибрахме книгите си, които вече не четем, закачихме отличията, които през годините ни връчваха хора, на които дължим много.

Редакцията ни в Католишката махала е нашата библиотека, магазин, склад. Многозначителното място, на което за последно броим до десет преди да изпратим думите си към печатницата или към уърлд уайд уеб. Затова и най-логично ни се стори да приключим обиколката ни на мястото, което натоварихме с най-много смисъл през първите седем години на списанието - перфектната изненада за дълготърпеливия читател, който осмисля цялата ни работа.