95 мили история

Деветдесет и пет мили1 – толкова приблизително било разстоянието, което легионерите изминавали, преди от Сердика да достигнат до следващия civitas2 по протежението на Via Militaris3 – Филипополис. Дълго, след като римската власт дошла в Тракия на върха на гладиусите4 им, легионерите трябвало да убеждават траките в ползите от нея. Ето защо пътуването между двата града, особено в района на непристъпните горски масиви, които по-късно ще бъдат наречени Silva Magna Bulgarica5, не било най-приятното преживяване за римските бойци. След неколкодневния преход с облекчение те прекрачвали портите на вече видимо романизираната някогашна столица на Одриското царство6 – зад стените на Тримонциум, както го нарекли завоевателите, те се чувствали в безопасност от набезите на непокорните варвари.

Легендарният античен път сякаш завинаги свързал битието на двете селища и освен за цивилизоването и облагородяването им, допринесъл и за своеобразното им съперничество или симбиоза, в зависимост от гледната точка. Филипополис се утвърдил като най-големия град в римската провинция Тракия, а в края на I в. станал нейна столица. Сердика също придобила статус на главен град на провинция Дакия. Освен в качеството си на административни центрове, те се развивали и като културни такива. Днешните жители на София сякаш подценяват античното величие на своя град, но за него достатъчно казват думите на император Константин Велики – „Сердика е моят Рим“. Тези слова съвсем не са само израз на голямата му симпатия (Константин обичал да пребивава в града и затова значително го облагородил). Известно е, че Сердика била един от вариантите за нова столица на Римската държава, но в крайна сметка, изборът на императора се спрял на Византион, заради по-доброто му географско положение и морския излаз.

Филипополис не можел да се похвали с такова височайшe благоволение, но пък бил увековечен от поета Лукиан от Самосата със следните незабравими стихове7:

ХЕРАКЪЛ. Виждате ли, Хермесе и Философийо, две планини – най-големите и най-красивите от всички планини (по-голямата е Хемус, а срещу нея е Родопа), лежащото помежду им плодородно поле, което започва от самите им подножия, и издигащите се три прекрасни хълма, разположени изключително красиво, които съвсем не са безформени в грапавината си, а сякаш представляват множество крепости на лежащия под тях град. Защото вече се вижда и самият град.

ХЕРМЕС. Наистина, Херакле, най-големият и най-красивият от всички! Hаистина отдалече блести красотата му. И една огромна река преминава покрай него, като го докосва съвсем отблизо.

ХЕРАКЪЛ. Това е Хеброс8, а градът е дело на прочутия Филип. Вече оставяме облаците и доближаваме земята, така че нека слезем наслуки!

Постепенно двата града придобили не само регионално, но и световно значение, доколкото в епохата на Късната античност, цивилизацията била очертанa от границите на Римската империя. В Сердика за пръв път християнството получило формално признание от римската власт. На 30 април 311 г., намиращият се в града император Галерий, издал едикт, с който заповядал гоненията срещу християните да бъдат преустановени. Значението, което днешната българска столица има за християнството, намира израз и в съвременното ѝ название. СофияПремъдрост Божия е едно от имената на Иисус Христос.

Тридесет години след издаването на едикта, Сердика и Пловдив станали сцени на едно от най-значимите събития в християнския свят. Сердикийският събор от 343 г. формулирал някой от най-важните църковни догми, но същевременно не успял да разреши конфликтите в древната църква и да се превърне във вселенски. Недоволните от неговото решение ариански9 духовници напуснали събора и организирали паралелен такъв във … Филипополис.

През IX в. и двата града попаднали под българска власт. Средец, както щял да започне да се нарича градът, бил превзет от кан Крум през 809 г. и се превърнал в естествена база за разширението на българската държава към Македония. Крумовият внук – Маламир, 17 години по-късно, присъединил Пълдин към България.

Ромеите обаче сравнително бързо си възвърнали властта над Филипопол, за да се превърне той в един от основните опорни пунктове за военното отмъщение, което Василий II Българоубиец готвел на средновековната ни държава през Х и XI в. Напротив – в Средец се зародила династията на комитопулите10, които оказали яростна съпротива на византийското завоеваниe, а градът имал символична и стратегическа роля в усилията им да опазят българската държавност. Именно там дълго време се съхранявали мощите на свети Иван Рилски, а за известен период в града резидирал и българският патриарх Дамян.

През следващите години, няколко кръстоносни похода, движещи се по Via Militaris, преминали през двата града, като особено интересна е съдбата на Пловдив в този период. През 1204 г., 800 г. преди съвременна България да преживее своята т.нар. европейска интеграция, градът станал столица на една западноевропейска държава, а именно – Филипополското херцогство. То е основано от рицари от Четвъртия кръстоносен поход като васална държава на Латинската империя и просъществувало едва няколко десетилетия.

В трагичния за българите XIV в. турските орди също запълзели по древния римски път, този път от изток на запад. През 1364 г. Пловдив паднал под османска власт и бил превърнат в главен град на новата провинция Румелия. Тази си функция изпълнявал до 1382 г., когато столица на областта станала София, която османлиите подчинили през същата година. В периода на игото градовете споделяли сходна съдба – античната им слава и средновековен блясък отстъпили пред агресивно настъпващия ориенталски дух. Древни сгради били разрушавани, а със строителните материали от тях, завоевателите оформяли градския пейзаж по свой вкус. Много храмове, чието великолепие древните хронисти прославяли, били превърнати в джамии – включително храмът „Св. София“, от който българската столица е получила днешното си име. Постепенно мюсюлманското население започвало да взема превес. В София този процес бил особено осезаем – вероятно поради стратегическото значение на града във войните, които турците водели с Хабсбургската империя. За ислямизацията на София османските власти използвали разнообразни средства, включително типичната за тях жестокост – запазени са имената на редица софиянци, издъхнали мъченически, след като отказали да предадат вярата си – св. Георги Софийски Нови, св. Георги Софийски Най-нови, св. Николай Софийски Нови и др.

С упадъка на Османската империя българският етнос успял да засили присъствието си в двата града и те имат своя дял в националното възраждане. София и Пловдив обаче все още били важни административни центрове за турската държава и въоръжената борба срещу поробителя се оказала практически невъзможна. Свидетелство за това е гневната присъда, която Захарий Стоянов оправя към днешната ни столица в своите Записки по българските въстания: …ние можехме да виждаме така надалеч, щото гледахме не само димящата се Тракия, но и шопската София. Тя се мъдреше позорно в своето легло, няма дим, няма пламък, няма байряк и бунтовник! Шоп и тракиец или панагюрец? Подир петстотин години не може да бъде сравнение. Истината е, че и Пловдив също така гузно и безучастно наблюдавал опустошението на околните селища – герои като Кочо Честименски и Георги Търнев трябвало да напуснат града, за да увековечат имената си в Априлската епопея.

След Освобождението Великите сили превърнали София и Пловдив в столици на държавиците, чиято поява следвало да разреши Източния въпрос. За пръв път от векове, Via militaris, за да свърже древните градове, трябвало да прекоси граница. Пловдив получил възможност, стъпвайки върху древното си наследство, да се утвърди като главен град не само в Източна Румелия, но и на Полуострова въобще. Нито властта, нито икономическите ползи съблазнили пловдивчани. Столица градът можел да бъде единствено на Целокупна България – както планирало Временното руско управление през 1878 г. Зараждащото се съперничество със София отстъпило на националния дух, бушуващ под тепетата. Симеон Радев пресъздава тази атмосфера в Строителите на съвременна България: Идеята, за да се противостои на Берлинския договор, се появи най-напред в Пловдивско. Тук биеше най-силно националният пулс още от времето на църковните борби. Тук споменът за турските зверства се призоваваше със своя върховен ужас. И на това население, настръхнало още от кланетата в Батак, Перущица и пр., Европа искаше да наложи един турски валия и като стража на Балканите – турските орди.

Куршум Хан, Пловдив. Държавен архив – Пловдив

На 6 септември 1885 г., пловдивчани, напук на мощта (военна, политическа и икономическа) на най-влиятелните държави в света, току пред портите на мракобесната Османска империя, обявили, че никакви договори и интереси няма да ги отделят от братята им отвъд Балкана. Пловдивската революция била не просто световна новина – тя е шокиращо предизвикателство срещу вековно утвърдената система на тогавашните международни отношения. В последвалите месеци Via militaris се превърнал в онази туптяща артерия, която свързвала Пловдив със София в тяхната героична солидарност, бранеща великото дело край Сливнишките възвишения. От тези 95 мили зависела не само съдбата на България, а до голяма степен и на цяла Европа.

Единомислието между двата града траяло кратко. София, противно на името си, не успяла да прояви мъдрост и допуснала в подножието на Витоша да избуят предателски бурени. Почти година след Съединението, на 9 август 1886 г., офицери от българската войска, лоялни не на националния идеал, а на руските имперски интереси, детронирали князa покровител на пловдивската революция. Героят на цяла Тракия – Александър I – бил буквално похитен в София. Гневът на Пловдив бил страшен и съизмерим само със суровите нрави на неговите древни господари – траките. В историята ще остане следната телеграма на подполк. Сава Муткуров, изпратена от Пловдив:

Председателю на временното правителство митрополиту Клименту,

В силата на указ № 1, с който председателят на Народното събрание ме назначава главнокомандующ на войските на Северна и Южна България, ви предписвам да се оттеглите от узурпаторски заетата власт най-късно в продължение на 24 часа наедно с привременните министри […] под страх на смъртно наказание.

Многозначителна за настроенията в града е и тази телеграма на Стефан Стамболов до Петко Каравелов:

Не може вече да се чака нито една минута. Князът ще се съгласи или не, това е негова работа. А докато с него влезем в сношение, трябва да се управлява страната в негово име. Инак, щом събраната войска в Пловдив узнае, че нещо се замишлява срещу княза, ще нападне София и аз не ще мога да предупредя кървавата разправа.

За щастие не се наложило южнобългарските войски да превземат София със сила – решителността на техните водители сломява духа на софийските метежници и те доброволно сдават властта. Въпреки това, коварното им дело все пак успява в основната си цел – княз Александър I завинаги напуска България. И до днес главната пловдивска улица носи името му, а събитията от август 1886 г. сякаш безвъзвратно оставят у пловдивчани горчивината на разочарованието и недоверието към братската ръка, веднъж посегнала срещу общия идеал.

Повече от 130 г. след тези паметни събития, Великият диагонален път продължава да свързва София и Пловдив, като носи паметта за споделената им историческа съдба и някак романтичното им съперничество, което неизбежно води към алюзията за почти митичните противоборства между древните полиси. Имената, пейзажите, мащабите на градовете са различни, но това, което всъщност са ТЕ – а именно хората – ги свързва. Ако помолите някой софиянец да ви разведе из шума и напрежението на „Витошка“, „Раковски“ или „Съборна“ ще видите в очите му същия хилядолетен блясък като у пловдивчанина, пристъпващ из безвремието на „Отец Паисий“, „Джумаята“ или „Капана“…|32

Бележки:

1             Названието на мерната единица произхожда от латинското milia passuum (хиляда стъпки). Една римска миля се равнявала на приблизително 1481,5 метра.

2             Civitas (лат.) – град.

3             Via militaris, Via Diagonalis, Via Singidunum – имената на древния римски път, който свързал Singidunum (днешен Белград) с Византион (Истанбул), като преминавал през Сердика и Филипополис.

4             Къс меч, който бил част от основното въоръжение на римските легионери.

5             Великата българска гора – легендарна горска зона, простираща се между Ниш и източния край на прохода Траянови врата в началото на Тракийската низина. Участници в Първия кръстоносен поход посочват, че за преминаването на местността трябвали 8 дни, като се вървяло 2 дни и 2 нощи, без да се види човек.

6             Според хипотеза, споделяна от някои учени, сред които и доц. д-р Костадин Кисьов, Одриса – споменаванa от древните автори като главен град на Одриското царство (вероятно най-известното тракийско държавно формирование), е всъщност Пловдив.

7             Стиховете са от диалога „Роби-бегълци“, написан от Лукиан през зимата на 165-166 г. във Филипополис.

8             Хеброс е древното име на р. Марица.

9             Арианството е ерес, оспорваща традиционната гледна точка на църквата за същността на Христос.

10           Български болярски род, чиито най-известни представители са Давид, Мойсей, Арон и Самуил, които останали в историята със своята съпротива срещу византийското завоевание на България.

Заглавна фотография: Александър Бормотин