Митичните герои не остаряват, някои градове – също. Пътуването към тях е мистагогия – въведение в тайнството, Пловдив е такъв град: митичен, мистичен, жив, реален и пленителен.

В живописта има термин пентименто (от итал., „покаяние“) – художникът се покаял и замазал платното. Има думи и градове пентименто, изчезнали са, времето ги е победило. Пловдив пребъдва чужд на прокрустовото ложе на клишетата и суетата, далеч от подвижните пясъци на времето, извисен над мимолетното и преходното.

Вярвам, че летописът на нашия град се твори от личности с ренесансов дух, които и да живеят в мракобесни времена, носят светлика на надеждата. Това са провидци, смеещи се на себе си, на всичко и на всички!

Смехът е истинска стихия, петият елемент, така мисля. Аристотел, говорейки за четирите стихии, казва, че има и пета, пета същност, квинтесенция на латински, и този пети елемент, невидим по природа, обединява останалите четири. Хилядолетия алхимици и учени го търсят, а може би това е смехът – съзидателен и съкрушителен, приземяващ и възвисяващ. Неговите носители заживяват и във фолклора, шегите им се превръщат в анекдоти и вицове, в подривна стихия, която е хуманистична и освобождаваща. Такъв е архитект Чинков, човек, митологизиран и фолклоризиран. Обезсмъртен.

Хермес, наречен Триждивелик, изрича заклинателните херметични думи: „Това, което е долу, е това, което е долу, всичко е във всичко“, на него е кръстена херменевтиката, ерминиите на зографите, името му е пресъществено и при свети апостол Ерм, един от 70-те преки ученици на Христос и епископ на Филипопол.

Смехът съчетава в себе си едновременно понятието за ниското и за високото, представата за езоповското и раблезианското начало, затова той като стихия понякога се персонифицира в избраници на духа като арх. Чинков – Царя на вицовете.

Роден на 10.02.1899 г. високо горе, в пазвите на Централните Родопи – с. Карлуково, Ахъчелебийско (сега с. Славейно, Смоляснко), в семейство на абаджия с дюкян в Гюмюрджина – Никола Чинков и на природно интелигентната Шина, Боян Чинков получава основното си образование в родното село. Гимазия завършва в Гюмюрджина, а през 1921 г. заминава за Грац, Австрия, където следва архитектура. Година по-късно се прехвърля във Висшето техническо училище в Берлин, водещо по това време в Европа.

След завършване на образованието си се установява в Пловдив. Изкарва задължителния едногодишен стаж в Окръжното инженерство и от 1926г. получава удостоверение от Министерството на строежите и архитектурата с право за извършване на частна практика. В един хубав божи ден през късната есен на 1926 г. открива собствено ателие на главната улица на на гр. Пловдив, пред входа на което е вдигната голяма ламаринена табела, обкантена с дървена рамка. На нея се виждали изписаните с блажна боя едри букви: „Архитект Боян Чинков от с. Карлуково, Пашмаклийско се установи на частна практика в гр.Пловдив, ул. „Княз Александър” 19, срещу кино „Екселсиор”.

Установява се, но не за миг, а за една безкрайност. Приспособява се не единствено към сърцати пловдивчани, а към цял един народ. Но се отличава от инкубатора на злина. От съвършената школа за създаване на черни души, която се опитва да му отнеме индивидуалността и му нарежда да участва в театъра на абсурда, след финала на който бурно да ръкопляска на самопровъзгласилия се за полубог. На този комунистически натиск арх. Чинков отреагира не остро, а по-скоро мъдро. Най-същественото чувство – за хумор не само не го напуска, а сякаш става негов главен отдушник за болката и мъката.

Този пловдивчанин е един от малкото, ако не единственият българин, лежал в затвора за разказване на „злостни” вицове. Добре е да се уточни, че става въпрос за политически вицове, и то разпространявани през 50-те и 60-те години на XX в., по време на комунистическото управление, когато това строго се е наказвало, или с други думи това е периодът, в който политическите вицове разцъфват като народен жанр.

Арестуван е по нареждане на заместник министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов и е осъден на 5 години лишаване от свобода с конфискуване на част от имуществото му. Ответната рекация, забележете, била спокойна и вместо разкаяние просто измърморва: „Благодаря ви, че ме изпращате на единственото място, където няма опашки”.

За нерадост на политическите членове Боян Чинков лежи само 11 месеца. Относно предсрочното му освобождаване от затвора има различни версии, най-фрапантанта от които е, че лично тогавашния френски президент ген. Де Гол се застъпва за него. Де Гол се обърнал към представители на френските медии, които твърдели, че в страната няма демокрация, като казал, че във Франция на тях им е позволено да го критикуват открито, дори да публикуват карикатури, в които той е изобразен като магаре. Попитал ги какво още искат и дал за пример България, където за един политически виц хвърлят човек в затвора. Други твърдят, че при среща на западноевропейски ръководители в Англия, посветена на правата на човека, френският президент поставя въпроса за осъдения в България за разпространяване на политически вицове архитект.

Според някои ген. Де Гол поставил въпроса за осъдения на политически вицове български архитект при лична среща с Тодор Живков. На нея той заявил: „Господин Живков, ние с Вас имаме общи колекционерски интереси. Аз колекционирам вицове, а Вие колекционирате разказвачи на вицове“. Т. Живков отговорил, че не знае за такива случаи, но като се върне в България, ще провери. Впоследствие били взети мерки.

Дни след освобождаването на станалия световноизвестен затворник пловдивчанка го среща на Главната и го пита накъде е тръгнал. „Бързам към ортопедията – отговорил бързо архитектът, - за да ми гипсират езика. Щото виждаш ли какво ми се случи заради него...“

Последните мигове от живота си Боян Чинков избира да посвети на любимите Хайдушки поляни. В собствената си вила, там, където неговият баща е притежавал ливади, пасища и гори, прекарва около една седмица. През 1979 г. синът на Родопа се сбогува с родния край и с любимата планина и само десетина дни след като се връща в Пловдив, затваря очи. На гроба му е записано: „Тук почива царят на вицовете“.

Вицовата вълна залива и до днес делниците ни. Има оформени майстори разказвачи, които обаче са незаличими както от историята на Филипопол, така и от тази на света. В творчеството на очилатия пловдивски архитект термини като пентименто липсват. Има само едно спотаено достойнство, което воюва срещу неинтелигентността у малкия човек. Едно великодушие, разнасящо се и до днес по калдъръмените улици на първия християнски епископски център в Европа – Пловдив.

Снимки: От книгата "Архитект Боян Чинков", поредица ПЛОВДИВСКИ АРХИТЕКТИ