„Всеки, който се занимава с изкуство, чука по врати, зад които не знае какво има. Търсиш, налучкваш опипом, на сляпо.“ С всяка задача, която си е поставял като художник, Атанас Хранов чувства, че се е придвижвал напред. Понеже рисуването е процес, в който не спираш да търсиш себе си.

Нула32 гостува в ателието на художника.

Картините на Атанас Хранов са светло пътуване през времената. Без значение дали ще кръсти изложбата си „Закуска в ателието“, или „Чайниците на Балтазар“, дали ще ни отпрати към последния цар на Вавилон, с когото свършва Халдейското царство, или ще ни предложи „Изход“ през метафоричното пространство на вратите си, неговото изкуство винаги предполага философско осмисляне. И внимателна, деликатна покана към зрителя да съпреживее картината.

Изкуството е универсален изход, червена линия, която бележи живота, твърди Атанас Хранов, но ако го попитате град на художници ли е Пловдив, той убедено ще заяви, че е град на талантливите хора.

– За да се говори за град на художниците, значи трябва да има традиция и приемственост, тоест структура. В случая – пирамидална. Винаги има едно множество от хора, които изпитват пиетет и уважение към изкуството, към професията, тези хора изпращат децата си да учат в училищата по изкуствата и това е фундаментът. Следващата стъпка в пирамидата са точно гимназиите, с техните желаещи, можещи ученици, част от които влизат в Академията. Следват кадърните, търсещи млади хора, после – утвърдените художници, после – уникалните и най-отгоре, някъде в небето, на една пейка седят Георги Божилов-Слона, който си подръпва брадичката, до него е Кольо Карамфилов и пее парче на Армстронг, там са и Кольо Витковски, Димитър Киров и Начо Културата и вече не се карат за нищо… Дълга пейка е и на нея винаги има още малко място. Най-важната част на пирамидата обаче е основата – ако има респект и уважение към тази професия, всичко е наред.

Самият Атанас Хранов преди Художествената академия е завършил Средно училище по изкуствата в Котел и помни тези времена като подвластни изключително на духа на свободата. Точно там смята, че е научил най-много не само за рисуването, но и за себе си, защото светът, който са обитавали бъдещите тогава художници, им е предлагал всякакви предизвикателства. От отношенията между хората до отношението към изкуството. Днес той с усмивка разказва, че не се е приемало за даденост да имаш какво да вечеряш, било е сигурно само, че няма да закусваш. Основното им занимание е било да рисуват, да рисуват, да рисуват. Без никой да ги кара.

Кандидатствал е почти по случайност – само защото е видял залепена на стълб обява, че е открито ново училище по приложни изкуства, дърворезба и текстил. И е пожелал да отиде, нищо, че баща му не е бил съвсем съгласен. Приет е след жестока конкуренция. Днес, вече в зрелия си период на художник, Атанас Хранов отново се състезава, но със себе си.

– Картината е концентриран свят, знак. И колкото повече хора съумеят да видят, да разпознаят и приемат като свое заключеното в нея, толкова по-добре си е свършил работата рисуващият. Всеки, който се занимава с изкуство, чука по врати, зад които не знае какво има. Търсиш, налучкваш опипом, на сляпо.

С всяка задача, която си е поставял като художник, той чувства, че се е придвижвал напред. Понеже рисуването е процес, в който не спираш да търсиш себе си.

Навярно точно заради тази перспектива, пък и заради простора, преживяван и преоткриван ежегодно при плаванията му с яхта, Атанас Хранов символично свързва своя Пловдив с морето, със светлината на Егея и Средиземноморието. Мотиви от неговите пътешествия волно трансцендират от изложба в изложба.

– Морето за мен е пътят, предизвикателствата, особеното общуване с хората, които са се отдали на този начин на живот – те са посвоему различни.

Светът за Атанас Хранов е голям и красив и трябва да го живееш без очаквания. Той обаче винаги е успявал да променя средата. Една от най-разпознаваемите му и мащабни работи е „Седмият хълм“ – най-високото, символично тепе на Пловдив (открито през 2011 година). Преобразената градинка в сърцето на града, до Джумая джамия, Римски стадион и в подстъпа на Стария град, е настлана с концентрично поставени павета и няколкостотин чугунени плочки със знакови цитати от български писатели, свързани с Пловдив. Предхожда го проектът му, свързан със седем съвременни пловдивски автори, чиито стихове той отлива от бронз в срязано паве. Една от тях е Божана Апостолова, която го провокира да помисли за писателската градинка. Около идеята се обединяват много хора, защото идеите имат гравитация – Деси Шишманова, Александър Секулов, Атанас Бадев, Младен Влашки и негови колеги от Пловдивския университет помагат да бъдат подбрани текстовете, които Атанас Хранов да вгради в Седмия хълм.

Поне десетина години преди това обаче Веселин Сариев посвещава поема на художника, в която на финала казва: „А хълмът расте и не може да стигне върха си“. Но мигар в Пловдив времето съществува?

Днес Атанас Хранов е изненадан, че точно на „Седмият хълм“, функциониращ като цялостен обект с околното пространство, са разположени и сергиите на художници, които предпочитат да продават на улицата. Още повече при условие, че има достатъчно други локации в града.

Сребро, чугун, дърво, камък, смола, акрилни бои… Независимо дали създава шкафче за въздишки, сребърен ключ, криле или лъжичка за чай в пустинята, Атанас Хранов търси преживяването и твърди, че процесът на издирване е усилие. Един от известните му щастливи и мащабни експерименти са създадените от него носове на кораби, инспирирани от една колекция на Пабло Неруда. Чилийският поет и писател е събирал действителни корабни носове в дома си в Исла Негра.

– Един от най-убедителните начини в една скулптура да събереш всичките си морски истории, беди, бури, щастливи плавания е точно този. Там те са живи завинаги, макар и без кораба, за който са били предназначени.

Вероятните пейзажи, дините, ябълките, маслините, морските фарове, хартиените лодки, четките или влюбените леопарди – всички те рисувани с хиперреалистична прецизност – ведро съжителстват с абстрактни обекти. Атанас Хранов никога не се е боял да заяви себе си. Но винаги през онова „трептене на цветовете“, което издирва цял живот и което безкомпромисно се е научил да постига

„Няма визуално изкуство, което да не се съобразява със светлината“, казва той и после допълва, че в метафоричен план изобщо не съществува изкуство, което да не се съобразява с нея.

Преди няколко години Атанас Хранов нарисува и дари икона за храма „Свети Георги“ в Ново село. Твърди, че от техническа гледна точка предизвикателството за него е било да подчини авторските си търсения на нуждата на хората да имат обект, с който да споделят молитвите си. Разпознава се в думите на отец Васил Цветков, че една от най-важните молитви е благодарствената, и приема казаното за добър и мъдър подход към живеенето изобщо.

Лично неговата рецепта да живееш смислено е много проста: да правиш нещата, които трябва, когато трябва, и второто, далеч по-важно условие, е след време да харесаш постигнатото.

Интересува се от живелите преди нас, от философията им, от начините, по които вдигат поглед от земята и започват да изучават космоса, планетите, далечното, себе си. Но и от невидимите линии, които всеки човек чертае върху топлата повърхност на живота си, за да свърже личните си архипелази и ветрове с необятното море на света.

– Историята на цивилизациите показва, че винаги идват варварите, които се интересуват не от идеите и постиженията, а от материалните блага.

Вероятно затова Атанас Хранов твърди, че се интересува от работа с материали, които са трайни във времето. Не би се занимавал с керамика и стъкло, защото не иска да прави неща, които са чупливи, макар да обича подобни предмети. Всеки материал е изразно средство и посвоему помага на художника да реши своите задачи. Затова и трябва да бъде употребяван разумно и смислено; пищно или пестеливо, но адекватно.

– Всеки рисува себе си и всяка картина носи в себе си живот. Твоята работа като художник е просто да не пречиш да се прояви. И да спреш точно когато трябва – допълва Атанас Хранов в края на разговора ни.

Новите му картини-врати с монтирани декоративни панти и автентични брави съхнат, подпрени на стените.

Пловдив е някъде отвън и завинаги, в ателието е тихо.