Пловдив и Кършияка са това, което ме свързва с футбола. Нито повече, нито по-малко. А може би е напълно достатъчно, за да спра да търся всевъзможни оправдания на невежеството ми по темата. Бях на 10 години, когато за първи път станах свидетел на сбиване между фенове на двете агитки. На беседката в махалата. Гледах през терасата на най-добрата ми приятелка. Беше късно, или поне тогава така ми се стори, задушно и шумно. Не разбрах какво и защо се случва. Не изпитах симпатия, нито разбиране. Въпреки това […]

Похотта е трудно контролируема. Навлиза през съзнанието единствено, за да го замъгли. Поражда се за секунди и на никого не е чужда. Тя е това сластолюбиво чувство, което искаш да усетиш  чрез всичките си сетива. Търсиш лъстивото, но в крайна сметка често оставаш измамен, защото след като го получиш, искаш още. Платил си на вятъра. Не е от онези еднократни нужди, които идват и отминават. Друго е и просто не стига. След като похотливият вкус веднъж докосне небцето, споменът за него си остава и иска подхранване. […]

Денят е неделен, мокър, сив и особено ноемврийски. Въздухът е силен и примесен с автомобилни изпарения, остава по небцето и се задържа натрапчиво дълго. Тръгвам по „Мария Луиза“, продължавам по „Цариградско шосе“ и на кръстовището наляво по „Ландос“. Вече съм в Столипиново. Движа се бавно на втора и трета, за да не ударя някого. На пръв поглед е оживено, но не достатъчно. И двете батерии на апарата са заредени, пристигам с боен дух и готовност да направя поне стотина кадъра. Хващам по неприветлива пряка и вече […]

Гласът те отнася, музиката не позволява да стоиш на едно място, а текстовете… Хващат те моментално. Няма как да не си я пуснеш пак. Минаваш през заглавията на песните и ти се иска, ако можеше да ги чуеш всичките накуп. Миленита е от онези артисти, които не играят, не позират, не фамилиарничат. Тя си ти… И толкоз. Безобразно честна със своята публика. Откровена в текстовете си, открита в разговорите. Става ли дума за София, е немислимо да не поканим на разговор Миленита, която ни провокира с […]

Черното мастило се вие устремено от глезена право към бедрото ѝ, за да кулминира по извивките на кръста ѝ, които отвличат погледа в плен. Държи се с такава лекота за пилона, докато сцената под безкрайните ѝ токчета изчезва, за да даде изглед към черното трико, което може би ти се иска да го няма. Набира се толкова естествено на ръцете си и за секунди танцът ѝ задава ритъма на музиката. Песента свършва, но все още виждаш как краката ѝ описват полумесец във въздуха. Иска ти се […]

Личен репортаж на Борислава Лозанова по повод изложбата „На гаража“ от Панайот Стефанов. Септември, 2017. „Имам идеална задача за теб. Ще посрещаш гостите. Малкия Иван ще е домакин, Кусеров ще пуска музика, а Къдравия ще е куратор. Ще правя изложба „На гаража“.“ Това ми го каза в началото на септември. Първият месец с „р“ в името си. Изпращаш лятото, готвиш се за есента и някъде по време на приспособяването си даваш сметка за всички онези спомени, които е откраднал от теб с телефона си. Опитваш се […]

В началото целият ти свят се равнява на няколко улици, междублоковото пространство, кварталното училище, площадката, на която играеш с приятели. Мерилото ти за успех е колко по-нависоко ще се качиш на дървото, дали най-добрата ти приятелка ще спи у вас и определено кой отбор победи на „Гамá“. Често най-големият ти проблем е дали ще те пуснат до далечния магазин, за да си купиш ледено сокче или дали може да се прибереш след вечерния час. Точно това пространство, затворено между няколко преки, се превръща в отправна точка […]

Стотици пъти диалозите се блъскаха в главата му, играеха си с него, преобръщаха го, разбиваха се по цялото му същество. Помнеше всяка дума, звук по звук, бяха неразделни. Понякога ги променяше, моделираше ги като пластилин. Бе обигран в спомнянето, знаеше от какво има нужда и си го доставяше. Зависим от спомени, иронично и фатално. Погубен в своята безкрайност, като възел във времето, където все се връщаш непроменен. И всички те, истинни и изречени, преповторени в главата му, винаги затворени от една последна глуха върволица звуци „Я […]

Фотографията ще съществува, докато не спре да свети слънцето, но новите апарати снимат и на тъмно. Тодор Ненов За да успее начинанието на този брой, редно е да преминем и към следващите поколения в града, изкушени от фотографията. Обръщаме се към онези, които са започнали да снимат през деветдесетте и началото на новия век – възпитани в духа на лентата, почерпили опит от вече утвърдилите се преди тях имена, продължители на традициите в пловдивската фотография. Представяме Ви Тодор Ненов, Петър Пешев, Любомир Атанасов и Здравка Кокалова, […]