София нямаше потекло. Тя беше мацката, която никой не забелязва. Мрачна, с болно бяло лице. В прашните ѝ дрехи личеше мъка на отминалото време. Няма да казвам, че сякаш е било вчера, защото не беше. Не съм сънувал, нещо не мога, но със сигурност спях. Елементарна вечер, утре щях да стана и да си продължа живота. Телефонът изпищя, чух гласа на Гринго: „Копеле, долу съм, аре слизай!“. Сложих дънки и тениска, обух се и по хукнах. Вече съм пред входа – гледам колата, прозорците ѝ кънтят. […]