Първият ми съзнателен спомен, свързан с името на Цанко Лавренов, е от една ветровита есенна вечер, когато на нощното шкафче на баща ми намерих книгата с писма „Един живот не стига“. Малко, омачкано книжле, което отворих по средата и в което чух глас, дотолкова близък, подобно на добрата литература, при която авторът е като твой близък приятел. Невротичен, искрен и открит бе този глас, почти по детски наивен и развълнуван от всеки успех. Макар тогава да оставих книгата настрана, бях сигурен, че с Цанко Лавренов ще […]