Автобиография за кратко

Не съм от тук и съм за малко.
Махленския човек

В тази история ти си на деветнайсет. Предстои да завършиш гимназия и навярно имаш разни смели планове за близкото или далечното си бъдеще. …Добре де, вашите имат. Ти не си особено наясно какво изобщо се случва. Трудно си представяш себе си в някоя от готовите социални роли, които обществото предлага в каталога на неосъществените животи. Тайно вярваш, че отговорностите на този свят може и да те подминат като видимо некъпан стопаджия. Обходил си поне по веднъж всяка пловдивска улица и си създал немалко спомени на различни неважни места, за които обаче тепърва ти предстои да разбереш колко непоносимо и безжалостно ще те теглят обратно. (Ръждясалата котва, която някъде много тихо ще ти шепти, че няма къде другаде да идеш.) Тогава решаваш, че градът е оползотворен изцяло, извлякъл си 19-годишния си максимум, случило ти се е всичко тук и е време за нещо ново. Прекрасна, красива, романтична и съвършено нелепа деветнайсетгодишна заблуда. Вече ти звучи познато, нали?

Точно тогава се сещаш, че само на сто и двайсет километра от теб има един град, който може да ти предложи необходимото разнообразие. Град, в който можеш да преживееш всичко, което тук отдавна ти е омръзнало, на нов фон – с нови хора, нови улици, нови барове, нови женски погледи, които обещават вечност и изчезват в тъмното, привидно нови сюжети. И всичко това си има перфектното за обществото алиби – университет (обществото не толерира неоправдано омръзване, да знаеш). Няма особено голямо значение какво ще учиш на сто и двайсет километра на запад. Важното е, че ще си сравнително самостоятелен. Няма да се обясняваш на родителските тела къде си, с кого си, защо те няма и защо изглеждаш толкова зле тази сутрин. Ще си другаде (друг ад е, вече си прочел някъде в интернет). Изборът е бърз, фалшивите доводи са лесни за събиране – възможностите за развитие, реномето на университетите, престижът. Ако не си скочил в правото и икономиката, сигурно се колебаеш между филология, журналистика, културология и разни такива специалности, в които, колкото и да си некадърен, винаги може да твърдиш, че просто си прекалено гениален и неразбран. За актьор не ставаш, колкото и да ти се иска. За частните университети вашите нямат пари. Всъщност това са напълно ненужни редове, подробностите в алибито не са чак толкова важни, стига да проработи. Избираш бързо, приемат те. И изведнъж пред теб започва едно от най-красивите ти лета досега. Може би няма да се различава с много от предишните няколко, освен, че в края му ще ти се случи нещо, което още не можеш да определиш като добро или лошо, а само като понякога приятно, понякога плашещо гъделичкане отвътре на стомаха.

С края на деня обаче и с онези много бавни залези в края на август и началото на септември, за които сме говорили вече. Тогава усещаш как въздухът леко изстива с падането на нощта и необяснимата тогава тъга този път е по-силна и по-необяснима. С лятото ще си идеш и ти, ще си идат и повечето ти приятели. Като че ли сте се наговорили да изоставите мястото, да го смените, подмените, да си създадете второ, резервен план за живот никога не е излишен, друг фон, където да си възможен, ако тук не се получи. Но не знаеш, че мястото разбира и помни. И обикновено прощава.

Бързо разкарваш горните мисли с надеждата да са просто моментна слабост и събираш багажа. Внасяш прекалена ритуалност, пределно ясно ти е, че след седмица-две ще се върнеш за уикенда, но все пак старателно събираш всичко, което ще ти е необходимо в софийския живот. Взимаш повечко дрехи, чул си, че е една идея по-студено, три-четири стихосбирки, не вярваш да тръгнеш да препрочиташ старите си романи там. Малко снимки за новата стена, фотоапаратът, винаги е трудно да виждаш живота си във вещи. Много мразиш да бъдеш изпращан, но повече мразиш хората, които обичаш, да бъдат изпращачи. Макар да говорим за разстояние от час, чувството е като през океан. Тръгваш бързо. Предстои да разбереш колко е странно как отиването винаги се усеща много по-дълго от прибирането.

Ако този текст беше филм, тук би трябвало да излезе един от онези надписи „няколко седмици по-късно…“. Действието се пренася в Студентски град. Вече си минал през цялата патаклама с реденето на безкрайни опашки, където устремени в бъдещето студенти чакат с по три куфара и раздразнени родители, баби и лели за заветните си трийсет квадрата, които ще делиш с още двама души за по двайсет лева на месец. Ти си получил своите и си инсценирал нанасяне. Всичките ти познати не понасят общежитията и цялата митология покрай тях, но ти намираш за чаровно как тези хиляди стаички в този нищо-общо-със-София квартал десетилетия наред приемат и изпращат хора в неспособност да се превърнат в дом с тъжната функция на временно пребиваване. Но пък стаи, в които същите хора като теб за кратко са събирали животите си, обичали са, пиели са, смяли са се и не са понасяли тези отгоре с техните шумове и животи, а после са си отишли все едно нищо не е било, за да дойдат на тяхно място други и всичко да започне отначало. Красиво за разказване, досадно за живеене, но важно за преживяване.

Нож с две остриета е алибито ти за този нов живот да е в центъра на София. От една страна, ще можеш действително да обходиш и изучиш този град, важните му места, стари улици и малки барове, да се опиташ да откраднеш от духа му преди бързите модерни времена, но от друга – ще се сблъскаш с големия ежедневен ужас на града столица – напрежението. Наистина, тук всеки пътува нанякъде, бърза, нервен е, пътуваш около час в едната посока, час насам – час наобратно, ако това е всеки ден, представи си колко време от живота си хората тук отделят да чакат по светофари, да се бутат под земята, да се ядосват след изпуснати автобуси, да правят кариери. Ако енергията не се губи, то всичко това остава във въздуха на този град, който тежи, не само защото е мръсен и чужд, а и защото си е такъв – тежък въздух на град, тотално противоположен на пловдивското ти спокойствие, безвремие и дълги следобедни часове. Изначален конфликт между двата града, мислиш си, или пък неизбежността на модерния корпоративен човек, на когото животът не му стига за изпълнение на графика. Чудиш се дали проблемът не е в теб, на много от приятелите ти им харесва, не искат и да чуят за прибиране, допускаш, че хората са като градовете – различни и навярно всеки си има място, което му отива. Ама нещо не искаш да си приятел с такива, на които им отива София.

Иначе опитът ти за резервен софийски живот върви накуцвайки. С времето разбираш, че е трудно да живееш на две места, независимо колко граждани на света показват по сутрешните блокове за пример и вдъхновение. Колебливо осъзнаваш, че в град, в който са всички, може би няма много място за теб, че да си чужд, е най-лошото, което може да ти се случи. Спомените и познатите улици те дърпат непрекъснато, имат нужда да ги обслужваш и обхождаш, да се превърнат в натрапчива случайност, която по-натам ще се отблагодари някак. А може би не. София си е София, хубав град, „малък Лондон“, ама не е твоят, по дяволите, не е твоят.|32

Заглавна фотография: Катерина Георгиева