„Преди години някой ми измисли тоя прякор. Не знам, кой беше, ама трябва да го почерпя, правилно го е измислил. Иначе малко са хората, които не ме познават, но те не са от Пловдив. Рожденото ми име е Стефан Любомиров Иванов. Роден съм на 29 октомври, тоест скоро, през 53–та в Пловдив, около Димитровден се пада, но заради мама не се казвам Митко.Не е било етично да бъде друго освен Стефан. Кореняк пловдивчанин съм, около гарата живея и там завърших училището до нас, като за малко минах и през „Васил Коларов“. Продължих да уча в София, но там беше тежко. Имаше математика, физика, а съм зле с тях. А и една партийна секретарка не ми позволи да уча задочно и се махнах. В София, скъпо е там, разходи за квартира, мартира. Преместих се в Пловдивския университет и записах ново висше – детска педагогика в ПУ, само с това ме приеха. Със зор го завърших и с около 6 прекъсвания.За близо 10 години, имах едни проблеми тогава. Ама не си помня точния успех, някъде в нас ми е книжката, трябва да я намеря и ще ви кажа.

Работил съм в Народната библиотека 2-3 години. На четвъртия етаж – тежък труд – носих много книги. Малко бяха мъжете тогава и сега са малко, не е за жена тая работа. После в една пречиствателна станция, ама не е там, както в БДЖ-то. Не е фатално ако сбъркаш. Не може да стане катастрофа или да има жертви. Взимал съм нощни смени основно, без голям риск. При дъжд и сняг беше тежко, също и при колене на животни. Ама не е както БДЖ-то, не е фатално, ако сбъркаш. Или ако си пиян, или уморен и заспиш. Няма как да объркаш коловоза и да има жертви. В пречиствателната станция няма такова нещо. Но пак беше тежко. Добре де, между нас да си остане, заспивал съм, признавам си. Ама не е както при БДЖ-то. Там е много, много, много рисковано. Веднъж се бях унесъл на работа и стана трудова злополука. По моя грешка стана гафа, аз съм виновен. Влезе ми ръката в един мотокар и оттогава се водя в болнични доста дълго време. От шести април 1989–та съм трета група инвалид. И е трудно с парите.

Първият си автограф получих в един студен януари през 1979–та в сегашния Дом на културата. Не го направих нарочно, стана случайно без да съм го планирал. Един мой познат ме вкара там. Йордан Пелов му е името, шахматист, жена му почина, а дъщеря му живее в чужбина и е висока. Та от Никола Гюзелев ми е първият. Беше дошъл, за да слуша Борис Годжунов. Подписа ми се върху една оперна програма. Години по-късно му взех отново и на картичка, и на тетрадка. Преди да почине, естествено. Оттогава цялата работа с автографите не ми е дала мира и винаги съм с тетрадката. По–добре е от картичките, защото картичките свършват, а тетрадката – не. Хубаво е и фотоапарат да имам или телефон, за да снимам, ама нямам нищо. Но ще си взема някой ден, като събера пари.

Не мога да спра. Не е желателно. Поне докато не получа отговор от Гинес. Заради това го правя главно. Цел ми е в живота от вече 25 години, че преди 10 ноември 1989 допирът със Запада беше невъзможен. Надявам се до 2-3 години да ме одобрят. Обаче поради голямо прекъсване между гимназията и университета не мога да работя добре с интернет и компютър, а чрез тях е много силна връзката, мощна е. Ама и без нея ще ме признаят. До 2-3 години. Дай Боже по–скоро, около моя имен ден някъде. Не може да продължава безкрайно. Чакам ги да ми се обадят.

Най–много искам от американски действащ президент. Защото охраната му е много стабилна и тежка. Нашите например, от НСО ме познават, ама чуждите, дето идват веднъж тука, не ме знаят и е сложно. Не знам защо от американците всички започнаха да използват негри за охрани, това не го пиши. Не, че имам проблеми с тях. Просто те не ме познават. Личен свидетел съм как претърсиха тетрадката ми за оръжие. Както и да е. Колкото по–труден за взимане е автографът, толкова по–ценен е. Буш и Клинтън, например, също имат, ама гардовете им не са като на действащия Обама. Благодарение на Чомаков имам от единствения славянин Папа, когато вече беше недобре със здравето. А не с мозъка. И той имаше много, много тежка охрана, но, пак казвам, не е като на Обама. Тежък президент е той и Путин е тежък също. С всяка чужда охрана е трудно, ама с на тия двамата е най. Може да се каже, че от тях искам най–много. Колкото по–труден е, толкова по–ценен е.

В тоя ред на мисли най-таченият от мен подпис взех на 24 май 1993. Татко още беше жив. Идва първият чужд монарх след промените, по времето на Желев. Хуан Карлос се казваше и аз бях свръхнапрегнат. Не бях нито пиян, нито дрогиран, но от напрежение съм полудял и сигурно съм изглеждал така. Голяма тръпка, повишена емоция, която и сега имам. Няма как да не се вълнувам винаги в такава ситуация. Мозъкът ми в оня момент беше спрял да работи и един тъпак тогава ми даде смъртоносен съвет. Изненадай охраната на краля, ми вика, той така няма да откаже. И аз скочих рязко без да знам, че това ще бъде разчетено като знак за атентат. Още повече като не ме познават, дори и НСО-то по онова време не ме знаеше. След случката ми казаха право лицето, че са били на косъм да ме очистят. Помислили ме за терорист. И оттогава действам бавно и спокойно, да не прилича на атентат. Номер едно в класацията ми е тоя автограф, че почти умрях тогава. Все пак не помня дали го взех, не мога да ви кажа. Всичко стана много бързо и въобще не бях на себе си. Ама десет години по-късно тоя пак дойде при Чомаков и тогава му взех отново. Помнеше ме с инцидента. Не съм сигурен дали през 1993 му взех. Не знам, стана за секунди и не помня.

Има конкуренция, да, имам познати, които също се занимават с това, даже им имам мобифона. Христо, Тодор и Веско, от София са, като за последния се съмнявам, че нещо е ненормален. Съмнявам се, че е педераст. Но аз нямам нищо против де. Имам им мобифоните и не, по-скоро не са ми конкуренти. Сега се сещам, че веднъж ми помогнаха в Кемпински Зографски за Сталоун като беше тука. Те не се борят за Гинес, имам им мобифона, единият живее в Лозенец. Приятни са като хора, помагат ми. И аз съм им помагал, като са идвали тука. Мисля, че аз съм по от отдавна в занаята, но те са, как да кажа, по-качествени, щото в София идват повече и всякакви.

Да, вярно е. От някой по много пъти съм взимал, повтарят се. Факт. Ама докато нямам отговор от ония от Гинес, решавам аз. Може и да има проблем, ама докато няма отговор – решавам аз. Ако ми кажат, че се брои само по веднъж, ще им кажа как стоят нещата. Но така ще бъде докато нямам отговор, аз решавам. Някои пък и за друго се хващат, и са прави в интерес на истината, но никой не дава пари, за да стане по-добре. Викат, какъв е тоя халваджийски тефтер. Ами такъв е, нямам пари за по-готин или пък да ходя по-често до София. След Гинес всичко ще се подобри.

Бе от много хора имам, не ги помня всичките да ви ги кажа. По мои лични сметки имам към 500 000 в над 500 тетрадки. От Стинг имам в София, когато беше жив*, в един асансьор му взех. От Цеца Величкович на Аркан също имам, беше в Пазарджик един път, преди това в Радисън спа. От много съветски баскетболисти, дето сега играят в НБА. Робърт Плант – София и Каварна, ако Иван Цанков беше жив, щеше и тук да го докара. Ама почина през 2001 г. в катастрофа, беше голям човек. Водеше кой ли не тук и много ми помагаше, длъжник сам му. Крис Норман го доведе тука преди десети, дето оня ден беше пак тука. На стадиона доведе и Албано и Румина Пауар, Тодоракис и още кой ли не. Не трябваше да се разкарвам до София. Беше ми приятел и повтарям - много ми е помагал. Лепа Брена на Ботев стадион пак той я доведе, а после и на Летния театър. Тодор Кертиков също вършеше хубава работа, помощник на Цанков беше. Заради него взех от Весна Змиянац – на Ботев стадиона преди поне 20 години. Ама и той наскоро почина, преди година горе-долу. Лека им пръст и на двамата. За какво говорех, а да. И от Бубка също имам, и от целия национален отбор на ГДР. От всички четвърти в света през 1994 – на летището. От Кройф и Бекенбауер на няколко пъти, ама последния все не идва в Пловдив, въпреки, че го канеха. Металика, когато дойдоха тука, закъсняха, ама пак ми се подписаха де. Не помня от кой друг, трябва да ме питате. Така не мога да изброявам. Питайте ме.

Когато има мачове, футболни отбори дават към двайсетина подписа. И фолк певиците и те много дават. Ама тях много ги чакам, защото те са свикнали да идват към 1:30-2:00 през нощта. Имам доста движение в малките часове и като цяло, когато съм на дискотеката, не мога да спя. Не ми е подходящо за сън. И за семейство също. Все още съм ерген, но дай Боже, до 2-3 години – семеен. Баща ми, Бог да го прости, също е закъснял навремето. А и сега с финансите е малко трудно, разбирате ме, нали.

Аз лично съм давал автограф само 2-3пъти през живота ми. Само на приятели преди избори, ама не съм сигурен на кои точно. Внимавам на кого давам, щото има лоши хора и знаеш ли ги какво им е в главата. На вас ще дам, обаче стига да не го показвате на никого. Извинявайте, че вече почеркът ми е лош, а и фотоапарат нямам. Не е лесно. След Гинес ще си взема.“

*Стинг е жив.

Снимки: mediacafe.bg