Откъс от „Анонимни жития“ на Йордан Велчев, посветен на Константин Моравенов, автор на „Памятникът на плодвивското християнско население“ и първи летописец на града

(...)

Но колко още живота трябва да има човек, за да разбере и приема най-после себе си? И понякога не приличаме ли на някогашния прочут със суеверията си поп Шюта, невежия свещеник-иманяр при черквата „Свети Димитър“, който по цяла седмица – под подозрителните погледи на кърсердарите – кръстосвал Пловдивското поле с доброволни букаи на нозете, за да намери вълшебното разковниче, но „всуе – завършва Константин Моравенов, авторът на „Памятникът на плодвивското християнско население….“ – той така остана до смъртта си с оня негов ум“?

Уви, безпощадна е ръката на летописеца на стародавната филипополска повестност. „Аз реших да туря в перо всичко – стремително се спуска нейната гилотина, – чтото помня аз самси и чтото съм слушал от баба и брат ѝ – лица, остарели в почит и учение – първо, за да избавя от тъмницата на забавлението фактовете, които са съединени с историята на сегашнийт град Пловдив, и, второ, за да принеса пред жертвеникът на отечеството си ничтожната част от дълга си.“ Отде иде в равновесието на тия простички думи чувството за поразителна съвестност, внезапното усещане, че най-малко правдата може да бъде нежна? И нима човек наистина трябва да се пребори със себе си да не бъде онзи, който е? И онова жарко: Приятеле! – от утрото на 3 септемврия 1849-а, изтръгнато из едно от писмата на Константин Моравенов до другаря му Георги С. Раковски, находящ се по общи за двамата дела сред Узунджовското пазарище, не е ли всъщност най-важното человеческо прозрение?

Пошло ми девойче на кладенче,
тамо ми найде суре еленче,
со рогови си вода мътеше,
а пък с очи я бистреше…

В шептенията на тази песенчица мержелеят аврадалийските височини с историята на един Геро и една Велика Моравенови, упоменати нейде към 1730 година в летописите на копривщенската черква „Успение Богородично“. Мержелее се градецът и на тая фамилия, идеща от моравия цвят на лицата на създателите ѝ начални, чийто потомък е Константин Моравенов. Поселището на Стойка и Петко, на абаджийските отпърво длъжности на шестимата им сина. От тях големият син, Атанас, е баща на значителния черковен деец Гавраил Моравенов, чийто дом на Фенер в Стамбул е едно от средищата на българското сподвижничество. Вторият син на Стойка и Петко, Вълко Моравен, народен благодетел, ще видим водител, заедно с блажения Големи Вълко Чалъков на аврадалийските абаджии по време на прочутия пловдивски събор на абаджиите от 1817-а, а по-късно – и един от начинателите за строежа на новата коприщенска черква „Свети Никола“. Той – редом с брат си Рашко – ще построят водопровода  и чешмата „Моравянка“ пред входа на червката, а най-малките братя Душко и Тодор Моравенови се преселили във Филибе още от края на осемнадесети век. Значителен търговец и джелепин, пословичен в спестовността настоятел на „Света Марина“ в продължение на седем години подир 1820 лето, Душко Моравенов се жени за коматевската кокона Елена Костакиева. Раждат им се четири деца: Константин, Димитър, Хариклия и Мария (според някои летописци не Хариклия, а именно малката дъщеря е съпруга на хаджи Стоил Загоралията и майка на д-р Константин Стоилов, кръстен на вуйчо си).

Константин Моравенов, роден нейде към 1800 лето във Филибе, почва да срича гръцката азбука в елинското школо край зидовете на „Света Марина“. Напуснал дома си, находящ се също край митрополната черква, по-сетне иде каноническото му школуване в задунайски Брашов с чудесното владеене на гръцки и турски в денувките на традицията. Идат и неколцина изгнанически лета между 1831-а и 1838-а в иноземните простирища на Седмоградско, Трансилвания.

Поразителна е обаче не толкова правдината, че вдъхновеният пловдивец научава писмено матерния си език към четиридесет и петата си година – сам, без учител, сричащ сладостно-мъчително буквите, „водим само от г-н Н. Геровата граматика“, – колкото скромността на този най-малко себе си облажаващ мъж, чийто житейски маршрут чертае едва забележими кривулици. Знае се, че търгувал в Брашов с местна чоха и с платове, доброприлежно помагал като доверено лице на самия бегликчи-баши Стоян Чалооглу. По-сетне станал съдружник на чорбаджи Салчо Чомаков, съвършен жертвоготовен приятел на Найден Геров – през 1861 лето дори работи малко време в пловдивското консулато. Подир август 1866-а съдбата го отвела в Стамбул, дето работил като писар-деловодител в някои из местните търговски кантори: залягал например с всичката си честност над делата на братовчед си Гавраил Моравенов, скърцал на копирката и при братя Тъпчилещови. Тук именно през 1870 лето – сякаш между другото, с въздишка на облекчение и разбираем свян – слага и сетната точка на започнатия още във Филбие преди около пет лета уникален свой „Памятник“, подарен благолюбно на Българското читалище. По-после ще го зърнем ковчежник при Българската екзархия с дял в изпълнение завещанието на владиката великомъченик Авксентий Вележки, за да се върне в Пловдив през един майски ден на 1875 лето, където станал и пръв нотариус на града подир Освобождението. Починал през 1882 година, без да остави наследници…

Но това ли е всъщност материалът, който прави човека: неколцина дребни от птичи поглед „фактове“ из видимата страна на нещата? И нима привидният им хаос, ведно с оскъдните Моравенови преписки с люде като Александър Екзарх, Йоаким Груев, Захарий Княжевски  и т.н., могат да претендират за еднозначност с бъдника на душата му? Дан изпепелена е тях в дремещото хромо огнище на едно далечно Възкресение, останало е само ехото от въжделенията на българщината в ония думи из една от най-пловдивските книги: Целта ми в описанието на тази книга не е да присвоя прилагателното име „списател“, зачтото аз познавам, че не съм достоен за него; но понеже видях, че последнему ного се писа за гърците с намерение да присвоят тойзи град.

Гледайте филма Post Scriptum тук
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Поръчай членската си карта тук!