„Пловдивските актриси ги беше раждала сякаш една майка, защото те бяха силни, волеви, неизчерпаеми като талант.“

Разговор за актрисите в пловдивския театър от едно време, което аз не помня, но Светла Бенева, отличим с чувството си за истинност театровед, ми разказва. И то така, както би го и изиграла, ако беше в онази, другата, най-чудата професия.

Светле, въведи ме съвсем лаконично. Каква беше атмосферата, в която се правеше театър през 70-те, 80-те и 90-те години?

Благоприятна през 70-те и 80-те, защото в театрите работата беше осигурена, независимо от идеологическия модел, контрол  и ограничения в художествените търсения. През 90-те – стресова атмосфера, съкращения без ясна мотивация защо те освобождават или пенсионират. Най-общо – озадаченост и стрес пред избора да бъдеш артист.

Какви актриси роди тази атмосфера, този театър, който едновременно наваксваше модерност и търсеше свой автентичен изказ?

За един период от средата на 60-те до началото на 80-те години Пловдивският театър нямаше равен на себе си. В него идваха на премиери като на празник  колеги и гости отвсякъде. Термините „модерност“ и „автентичност“ нито вместват, нито отчитат точно статуса на истинската атмосфера и реалната творческа дейност. Театърът се ръководеше от амбициозни, но и професионално подготвени театрали. Не управляваха като чиновници, а с мисия на творци, готови да рискуват с представите и естетическите си пристрастия.

Начинът е познат – привличаш талантливи режисьори и млади артисти. Даваш им шанс да се доказват. Издействаш допълнително театрално пространство за това – Младежка сцена – и с първата постановка „Уестсайдска история“, режисьор Крикор Азарян, „взривяваш“ инерцията, без да рутиш и пренебрегваш традицията в движението на театъра, която го поддържа устойчив. И така на сцената грейват имената на Цветана Манева, Илка Зафирова, Северина Тенева, Соня Маркова, Мая Драгоманска, Елена Райнова, Елена Баева, но зад гърба им е опората на Петя Колчева, Лили Йосифова, Димитрина Савова, Кина Мутафова...

Толкова много женски имена... Сигурно и тогава е имало моди. Каква беше модата при плвдивските актриси, ако си забелязала такава?

Като говорим за мода, предполагам, имаш предвид поведението, не само облеклото. По-възрастните излъчваха „аристократизъм“, вид изтънчена надменност и подчертаване значимостта на женственото като душевна красота, което и днес може да откриете по  Главната на Пловдив в доста по-дръзки, но оценяващи себе си женски погледи. „Хипарското“ поколение смело и предизвикателно наложи модата на джинсите. Извади от гардеробите кенарите на бабите, шарените тъкани торби, нахлузи сабото и мокасините. Запали цигарите в клубовете и така демонстрираше свободен избор и несъгласие със сивотата и конфекционното мислене на всекидневието.

Заглавията и имената са много. Убедена съм, че всяка една е присъствала със своя неповторима яркост и излъчване. Имаше ли нещо, което отличаваше пловдивските актриси по онова време? Нещо, което ти, за себе си, си запазила като спомен, усещане?

Актрисите, които опознах и срещнах на пловдивската сцена бяха различни една от друга. Всяка интересна посвоему, оригинална, неповторима, но имаха и нещо общо – не се вглеждаха само в себе си, не се затваряха в кулите на суетата и самоопиянението от успехите си. Бяха критични и самовзискателни, очакваха с любопитство чуждото мнение, бяха достъпни за професионално, но и нормално човешко общуване. Бяха истински и в сериозното и в крайното. Мария Стефанова, Паша Берова, Величка Георгиева, Петя Балъкчиева, Таня Тодорова професионално и благородно изнесоха своята женска съдба в доминиращ мъжки театър, какъвто беше Пловдивският театър от онова време.

Усещаше ли се този дух за промяна и в присъствието на актрисите? Сещаш ли се за конкретни роли и заглавия, в които е отразен този порив и противоречивост на времето?

„Пловдивските актриси ги беше раждала сякаш една майка, защото те бяха силни, волеви, неизчерпаеми като талант.“ Това са думи на театроведа Атанас Бояджиев, назначен първоначално като драматург, а след това и като директор. С голям принос за издигането на Пловдивския театър като водещ културен институт в града и страната. Актрисите някакси по интуиция умеят да чувстват проблемите и болките на хората и страстно да ги отразяват на сцената.

Много и различни са примерите, но най-ярко в съзнанието ми е закована Цветана Манева с ролята си в спектакъла на режисьора Пантелей Пантелеев „А утрините тук са тихи“ и във всички останали в режисурата на Любен Гройс. Цветана беше идол за подражание в очите на моето поколение. Защото с всяка роля тя „растеше” и показваше нещо ново и различно като изпълнение. И най-важното – то намираше съпричастието на зрителите, които в Албена, Жулиета, Нора, Медея разпознаваха себе си с онези чувства, мисли и представи, които системата на живот не им позволяваше да проявяват истински. Огромна енергия, волева страст и непримиримост със статуквото преливаха на талази към залата от едни красиви и одухотворени жени на сцената, каквито бяха образите в изпълнението на Цветана Манева.

Бунтарката в нея просъществува дълго време, но по-късно не срещна водача си по пътя на творчеството. Пловдивският дебют на актрисата Катя Паскалева е в детската постановка „Куклен град“ на Леда Милева и това е моят най- ярък спомен за красота и актьорско очарование от сцената. „Аз съм жената на всички времена“ от Радичковата „Суматоха“ в режисурата на Иван Добчев взривяваше залата, изречено от Крокодилката в страхотното изпълнение на Цветана Денкова, която, освен че оплака съдбата на социалистическата жена труженичка, издигна в култ правото на жената да е в мъжката позиция във властта на живота. Тогава за феминизъм никой не говореше.

Наблюдавала ли си тогава дали актрисата, освен артист, е и един вид социален говорител? Казваха ли се от сцената важни неща, които през женското присъствие, стигаха по-емоционално и вълнуващо до зрителя?

Да, разбира се. Казваха се важни неща, защото и театърът, който се правеше тогава, се вълнуваше от определени стойности, търсеше друг език да ги изрази . А актриси му са посели семена в главите на тези, които са ги обичали и уважавали. Украсили са миналото и сегашното на живота в театъра с труд за ролите си и с надеждата, че изкуството, което сътворяват с пот, нерви и  отдаденост, облагородява човека и попълва празнините в душата му. Те винаги са били различни от много други.

Защото и Пловдив е друг град – артистичен, топъл, обича да се забавлява, със самочувствие, но без високомерие. В град Орхус, Дания има поставена бронзова фигура на прасе, символ на район, произвеждащ най-вкусното свинско месо в Европа. В центъра на Пловдив, насред Главната, в близост до театъра, е поседнала бронзовата фигура на емблематичния от моето детство Мильо Лудия. Не е ли  друг жестът – символ на град, който обича лудостта на живеенето, сюжетите на улицата, авантюрата и различието, каквото и да е то? И  Театъра – като огледало на всичко това!

П.П. Очаквайте разговор-продължение (след около десет, двадесет години), в който аз си спомням за днешните актриси. Може би малко по-тихо, по-укротено и по-несигурно.

На заглавната фотография: Анелия Ташева, Румена Георгиева, Светла Запрянова и Елена Кабасакалова в "Идиоти".

Защо... Градът в краката ѝ?
Краката, които разхождаха мъжете по Главната
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!