Разговор на Владислав Христов с „Бели, зелени и червени“

Има знакови групи в българския джаз, които са изиграли не само ключова роля за утвърждаването на джаза, но са се превърнали и в емблема на тази музика в страната ни. Една такава формация без съмнение е „Бели, зелени и червени“. Освен прекрасни музиканти, те са неделима част от пловдивската културна общественост. Тук е мястото да споменем и просветителската им дейност. Десетки са джазмените, техни ученици, които в момента са едни от най-значимите музиканти както в България, така и по света. Ентусиазмът на групата е заразителен, а примерът им продължава да действа като стимул за новите поколения. Кои всъщност са тези неуморни двигатели на родния джаз?

В настоящия състав на групата влизат: Веселин Койчев – лидер и китара, композитор, аранжор; Петър Джурков – пиано; Владимир Хаджииванов – Доктора – сопран и тенор, саксофон, флейта; Пъшо Конов – баскитара, Иван Енев – барабани. На Пловдив Джаз фест 2018 „Бели, зелени и червени“ бяха наградени за цялостен принос. Минути преди да влязат за награждаването си в Дом на културата „Борис Христов“, успявам да взема интервю от четирима музиканти на групата.

За толкова години как оцелява една джаз група в България, особено в такива трудни времена, когато се е създавала групата, та до днешно време?

Пъшо Конов: Не знам кога е било по-трудно. Дали в началото или сега, защото и сега времената са трудни за изкуство изобщо. Колкото и да са трудни времената, независимо в миналото или в настоящето, любовта към джаза и към свиренето на тази музика е силата, която ни държи, крепи и събира.

Владимир Хаджииванов: Аз понеже съм медик по образование, ще кажа – може би единственото хубаво заболяване, което съществува, това е да се заразиш от бацила на музиката и да се лекуваш цял живот чрез нея.

Иван Енев: По принцип музиката изисква много постоянен труд, за да постигаме това, което желаем. За да придобиеш умения, се изисква много труд през годините, само по този начин една група може да съществува.

Веселин Койчев: Групата се задържа толкова дълго време поради това, че членовете ù притежават качества, които рядко могат да се срещнат. Това са любов към джазовата музика, отдаденост на професията, далече от себелюбие, нарцисизъм и желание за кариеризъм. И тази любов изпълва цялото съдържание на дейността на „Бели, зелени, червени“. Това са цели 47 години, аз специално съм от 27 години в групата и наистина, както казва Владо – сме заразени от тази любов.

Вярвате ли, че знанията в джаза се предават от поколение на поколение. Има ли съвременни групи, които бихте нарекли свои продължители?

Пъшо Конов: Разбира се, приемственост има винаги и чрез активна дейност групата е създала много свои последователи и наследници. Всички тези музиканти, които активно работят особено на пловдивска територия, са преки наши ученици и наследници на делото.

Владимир Хаджииванов: Когато Веско Койчев стана ръководител на групата, неговата фиксидея беше да се създаде в Пловдив джазово музикално училище. Много усилия положихме, но винаги за такива положителни неща има грандиозна съпротива. Но пък най-доброто, което успяхме да направим, беше една школа, която функционира и до ден днешен и в която всички членове на групата преподават и са ангажирани духовно без някакви материални стимули, участват чисто идеалистично.

Казвам го, понеже вчера беше Денят на будителите, това си е истинска будителска дейност. Тази дейност продължава и до ден днешен, предполагам ще продължава и след нас и ще бъде поета като щафета. Тя всъщност вече е поета, защото някои от учениците ни преподават в Консерваторията. Членове на групата ни също са преподаватели. Така че продължава дейността, неуморно.

Иван Енев: Мога да кажа, че имаме прекрасни последователи и тази вечер на сцената на джаз фестивала те ще се изявяват. Подготвили са много хубави аранжименти на наши композиици и само след броени
минути публиката ще може да ги оцени.

Веселин Койчев: Съгласен съм с всичко казано дотук, и да допълня – нашето желание беше да направим първото джаз училище в България и то се осъществи макар и косвено, тъй като, създавайки музикалния център с нашата дейност и с тези талантливи хора, които ни последваха, всъщност ние създадохме условията за откриването на специалността „Джаз и поп изпълнителско изкуство“ в Пловдивския университет. Така че може да се каже, че нашето желание в общи линии е било изпълнено, още повече, че много от учениците ни вече са и популярни български джаз изпълнители.

Следите ли съвременната българска джаз сцена и как намирате българските музиканти съпоставени със световните образци?

Пъшо Конов: Следим, може би аз не толкова отблизо, но все пак мога да кажа, че времената са много по-добри за образование, защото музикантите имат достъп до реномирани джаз училища в чужбина, където не е проблем да отидат да учат. Има много информация в интернет, като методология, ноти и начини на обучение. Всичко това скъсява пътя за самоусъвършенстване и развитие. Аз смятам, че нашите млади джаз музиканти са на много добро ниво и абсолютно конвертируеми в международно отношение.

Владимир Хаджииванов: Наблюдавам изявите не само на пловдивските музиканти, но и на музикантите от цяла България. Всъщност всичко е концентрирано в София, защото там имат най-добри условия за изява. Наскоро бях на концерт на Биг бенда на Ангел Заберски, който е съставен изключително от млади музиканти. Просто изпаднах във възторг, няма какво да се каже, те са напълно конкурентноспособни.

Иван Енев: Ние имаме абсолютно прекрасни и невероятни български музиканти, които и за съжаление, и за наша радост, повечето от тях свирят в чужбина. Не можем тук да им се радваме, те избират самите къде да се изявяват. Радостното е, че по-голяма част от тях са завършили в България. Това показва, че тук се раждат и се изучават прекрасни музиканти.

Веселин Койчев: Абсолютно съм съгласен с колегите за високото качество на българските джаз музиканти. Нямам какво да добавя.

Ако преди 1989 г. в България джазът е бил музика на съпротивата, каква функция има той в днешно време?

Пъшо Конов: Джазът за мен и тогава, и сега е бил музика на свободата. Човек е свободен да се изрази със своите изразни средства по начин, по който най-добре би могъл да го направи. В този смисъл – джазът и свободата са синоними.

Владимир Хаджииванов: Абсолютно съм съгласен с Пъшо, само бих желал да кажа едно нещо – всички музиканти, занимаващи се сериозно със сериозна музика, може би са единствените хора осъществили телепортацията. Докато свирят, те са някъде другаде, на друга планета, в друг свят. Може би и те не знаят къде точно се намират. Но когато се върнат, те се сблъскват, и то в още по-категоричен нюанс, с ежедневната сивота, но въпреки това, те продължават да се телепортират и това ги прави едни благородни хора. Поне повечето от джазмените са такива, те не носят омразата и завистта в сърцата си. Всеки един от тях е едно дете, запазва своята благородност и мъдрост и дълбоко в себе си остава чист като Малкия принц.

Иван Енев: Джазовите музиканти по принцип се различават много от останалите. Някак са по-освободени и имат прекрасно излъчване. За да си добър музикант, трябва да имаш добро сърце, да нямаш користни мисли – те вредят не само на музикантите, но и на всички останали хора.

Веселин Койчев: По отношение на това как беше възприеман джазът в двете социални системи – в тоталитарната система джазът беше символ на свободата на словото и личността, на мечтата онзи обществен строй, към който са се стремили всички свободомислещи хора тогава в страната. След като започнаха демократичните промени, според мен джазът беше онеправдан. Тъй като в държавата трябваше да бъдат решавани много други наболели проблеми, джазът някак остана на заден план. Единственото положително, което не е малко, е, че качеството на изпълнителите наистина се повиши, поради причината, че те имат създадени условия за развитие, както и добре подготвена публика. Пловдив има традиции в това отношение, а да те разбира публиката – е много важно нещо в джаза. |32

Фотография: Владислав Христов