Клоунадата като оръжие
февруари 21, 2016
Анкета: Какъв е читателят на „НУЛА32“?
април 7, 2016

Белия вожд

Едва ли има момче от Тракия, Съдийския или от източните части на Центъра, израснало през първите години на новия век, което да не е тренирало футбол при него. При този безумен романтик, благодарение на когото доживотното влюбване в играта се постига с особена лекота. При този очарователен мечтател, по хлапашки наивен, но способен да натика оная пуста вяра в сърцето на всяко дете, че може би точно то един ден ще облече фланелката с номер осем в националния отбор. При този безкористен раздавач на криле. Едва ли има момче, чието детство поне малко да не е било оцветено от него. Не правя изключение.

Помня, когато дойде при нас в Душото. Мисля, че беше вторник или четвъртък. „Б“ клас имахме физическо в тия дни, няколко години подред. Ставаха страхотни мачове и много ги чакахме. Та играехме футбол на двора, когато се появи. Белобрад и спретнат, усмихнат до уши. С черна барета, прикриваща започналата да оредява коса. Точно преди определението „старец“ да му кацне на рамото. Сладкодумец. Каза ни, че ни гледал от известно време през оградата и искал да започне да ни тренира на оня изоставен терен на колодрума. За без пари. Да ни води по турнири и да печелим разни неща. Естествено, не ни трябваше много да се навием, приехме и още как. Ходехме през ден, след даскало. Той никога не идваше на време, само колко сме го чакали. Няма да забравя как веднъж се появи след едночасово закъснение със следните думи: „Съжалявам момчета, жената вкъщи страшно агнешко беше сготвила“. Ритахме си и по едно време нещата станаха по–сериозни. Направихме си даже специални екипи, започна да ни води по контроли. Макар че в повечето случаи падахме на нула, на никой не му дремеше. Много ни сплотяваше винаги. Постепенно – и за жалост обаче – всичко се разтури. Спряхме да ходим на колодрума, всеки си намери друго ново занимание, също и училище.

След няколко години го мярнах случайно на центъра. Познах го в гръб по черната барета и подаващата се от краищата стърчаща коса. Изтичах да го поздравя. Още помнеше името ми и тогава се зачудих за неговото. Все сме се обръщали към него по прякор. Не вървеше да го питам как се казва, уж се познавахме отдавна. Както и да е. Вече си беше същински дядо, все така благ, както преди, но вече не се занимаваше с футбол. Бил започнал да изнася акустични концерти на китара на открито, не събирал пари за вход. Бързо се досетих, че може би се подвизава като уличен музикант. Елитен. По време на участия сваля черната си барета и я поставя обърната на земята, на метър пред него. Да му се събира хонорарът там, нали. Оттогава насам винаги му пускам, каквото ми е в джоба. Така де, разплащам му се за едно време, дето ни тренираше. А и бива ли да го подмине човек, такава грация излъчва, сума хора сбира около себе си с тия виртуозни изпълнения. Чужденците направо си умират от кеф, пляскат му, чакат го да свърши, говорят си с него, снимат се.

IMG_0726

Щом избрахме темата за втория брой, беше повече от ясно, че той задължително ще влезе в него. Заплюх си го. Имах номера му, при предишна наша среща го бях взел. Знаех си, че все някога ще се опитам да напиша нещо за него, та си спестих бъдещите главоболия по издирването му. Обадих му се да го питам кога пак ще свири да го снимам, пък и да го питам, каквото имам да го питам. Ама него го болеше зъб оная седмица и нямаше как. Следващата пък няколко дена валя без да спре. Когато най-накрая времето беше слънчево и се предполагаше, че болежките му са отминали, вече не можех да се свържа с него. Набирах го с дни наред и все една и съща патка с патките ми вдигаше. Постоянно ми повтаряше, че абонатът е изключил телефона си или се намира извън покритие. После и на английски пак същото приказваше, мразя я. Сигурно е спрял да си плаща сметката за телефона, викам си. Обаче от известно време спря и да се появява по центъра, никой не го беше засичал повече от месец. И тогава малко се притесних. Тръгнах му по следите в Тракия, разпитах този и онзи и се след час се озовах пред неговия блок 218 – ти. Научих от съсед, че е заминал за Щатите и се стъписах. Представяте ли си… Чак в Америка? Че какво ще прави баш там, толкова далече? Че кой сега ще свири на Главната, кой ще пее Bella Ciao и на кого ще пускам каквото ми е в джоба, ако не на него…

Където и да се намира сега, сигурен съм, че и там е пренесъл своя свят. Сигурен съм, че и там вече е намерил деца, които да тренира и да омагьосва по футбола. Като му омръзне, най-вероятно ще си намери и някоя тамошна главна улица, която да озвучава. За после не знам. Може би ще се върне, може би не. Гадая. Но във всички случай, ще го чакам. Ще се разхождам безцелно между Пощата и аптека „Марица“ в следобедите, ще потъвам в безвремия и тайно ще се надявам да го зърна пак с бялата брада и китарата. За да му пусна нещо в черната барета. Да го заговоря и да се почувствам една идея по дете. Една идея по вкъщи.


Снимки: Humans of Plovdiv

Три години по-късно – Трубадурът и гениалната му улица

 

Подкрепи списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!