„Вижда се каква е била орисията ми: да купувам книги, да чета, а и да пописвам. Да помня кой на кой „нумер“ е и да не правя гадни номера...“ – Лазар Мастагарков

Едно време след срещите си с комитите, когато още били живи, Бат‘ Лазо винаги бързал да се прибере и да започне да записва всичко, което са му разказали. Не си позволявал да го прави на място, понеже добре знаел, че събеседниците му ще започнат да внимават какво приказват, да си мерят думите, а и за да не се разсейвал той самият. Затова винаги търчал към вкъщи, където възпроизвеждал на лист току-що чутото. Така през годините, от 54-а насам, та чак до наши дни Бат‘ Лазо фино дълбае в кючук-парижките бит и душевност, прилежно колекционира спомените на квартала. Затова и аз сега в началото на този текст, тъкмо прибрал се и все още леко задъхан, бързам да ви разкажа за следобедната ми раздумка с най-големия летописец и пазител на Малкия Париж – 84-годишния Лазар Мастагарков.

Уточнявам обаче, че това е второто ми виждане с него. Един мой калеко ни запозна, когато му казах каква е новата ни тема, за което съм му много благодарен. Тогава направо му потропахме на вратата, както преди пети брой направихме и с Боньо Бонев, сина на последния командир на 9-и полк, който е приблизително на същата възраст. Харесвам този, така да се каже, остарял начин на свързване и общуване между хората. И Бонев, и Мастагарков вероятно не са докосвали компютър през живота си, като вторият дори се шегува, че не знае как се включва телевизора. Това общуване, при което всичко става на живо, лице в лице. Не чрез някого, не през интернет, не и по телефона, защото отсреща вече недочуват. Много ценя досега си до такива хора, останали чужди на комуникацията и дигитализацията, защото са изчезващ вид. Всичко с тях е някак по-просто и по-чисто, по-спокойно дори. И нямам предвид ретро носталгията в рекламите. Както и да е. Събудихме го Бат‘ Лазо оня път, появи се на вратата сънен. Още по време на ръкостискането ни отбеляза гръция призход на името ми, след което заслизахме бавно надолу по стълбите. По-късно щях да прочета в книгите му, че на мястото на този блок, един от първите построени тук, е била някога и старата му къща – точно отсреща на стадион „Тодор Диев“. Отбихме се в ресторанта наблизо, където всички го познаваха, и само след минути на масата ни започнаха да пристигат ядене и пиене – комплименти от собственика. „Каква идилистично изградена махленска йерархия“, помислих си. Обърнахме една-две ракии и след един разпилян разговор на тема квартала, жените в него и в живота като цяло напуснахме заведението. На изпроводяк ми даде някои от книгите си, а аз му оставих последните броеве на списанието. Да се опознаем по-добре.

И така една събота сутрин през февруари, вече сдобил се със своеобразната енциклопедия „Сказание за Кючук Париж“ и с далеч по-ясна представа какво точно ме интересува, отново крача към дома му, за да го подпитам това и онова. Естествено, изпуснал съм го съвсем за малко, но пък за да се върна след няколко часа пак и да го засека най-случайно на улицата на път за общата ни крайна цел. За моя изненада ме помни и дори отваря дума за един стар текст за рокерската субкултура. Съгласяваме се, че и на двамата ни допада списанието. Качваме се горе и влизаме право в стаята му, където еднолично и с абсолютно присъствие властват книгите. Няма лавици само на прозореца, на тавана и на едно малко парче стена, където виси черно-бялата фотография на четата на Апостол войвода. В единия ъгъл е претрупаното, но при все доста добре подреденото бюро на Бат‘ Лазо. На него освен книги, има лупа, четиредесетгодишна елка, която и безпогрешно работи и днес, лампа за четене, стари снимки, топ листове и пишеща машина. Както се досещате, компютрите тук не са мода. Когато ръкописите му са готови, всичката останала работа по тях я поемат учениците му, които всъщност са и негови издатели. Г-н Мастагарков е професор по история и философия, признава също, че разбира и от литература, но не толкова. За това и разговорът ни бързо напуска границите на Кючука. Започва да ми говори за какво ли не, прескача от тема в тема, като подкрепя думите си с книги от най-различни краища на стаята. Цялата българска и световна класика, наредена том до том, хиляди художествени издания, списания, вестници, купища научна литература, включително и неиздадени до този момент трудове. Немалко университетски библиотеки и антикварни книжарници биха завидели на този архив. Взима изпод масата и издание на „Записките“ на Захари Стоянов от 1940-а, а после и историческите новели на Херодот на руски от 1888-а. „Намерих ги на боклука“, вика. Преди две години се хванал да работи на вторични суровини заради книгите, които изхвърляли хората. Цели библиотеки изхвърляли и той се поболял от тая работа. Поболял се от книгите и напуснал.

Без да се бави и с нетипична за годините си жизненост превключва на следващата тема: „Виж Левски, Гоце Делчев и другите – все гениални, неповторими революционери... И все сами“. След което бута в ръцете ми няколко хвърчащи листа – последното му есе, което е написал и озаглавил „Величието“. Преразказва ми го, говори колко е поразен от мисълта за величието на хилядите безименни люде – герои, отдали животите си на някое високо дело, минали през десетилетия на войни и на всичкото отгоре с такава многобройна челяд. „Кой пише за това тихо величие, кой знае и помни това неимоверно тегло“, пита и ми  припомня за куриера на Македонската организация Христо Бинчаров, за собствените му родители, най-обикновени тютюноработници, за петимата му братя и три сестри, с които са живели в овча кошара. Недоумява как са успявали да бъдат, как са продължавали. И допълва: „Днес не сме способни и на 1/10 от техните усилия“.

Изведнъж при нас влиза жена му, пита го чие е това момче и той ѝ обяснява. Завършва с определението „кандидат-сиромах“ и бавно оглежда книжната си стая. Погледът ми следва неговия. „Това те очаква и теб –  казва – писането, журналистиката – това не е работа за кратко, в един момент доброволно се обричаш на това, посвещаваш му се до степен, че то се превръща в природа“. Слушам и клатя умно глава, предполагам е прав, а и към момента така изглеждат нещата. „Няма да спреш“, завършва, като цъка с език и се усмихва широко.

Изпраща жена му да пусне телевизора оттатък, че нали сам не може и започва да тършува между книгите. Сваля половината от един рафт и бърка още по-навътре, вади още и още книги. Толкова се протяга, че за момент си мисля, че ръката му вече е в съседния апартамент. Оказва се, че зад рафтовете има още рафтове. Стаята на Бат‘ Лазо е двойно бронирана духовно срещу онова отвънка, а с това може би и топлинно и шумово изолирана. Няколко квадратни метра неприкосновена територия на езика и знанието, на орисията да помниш. Най-сетне намира, каквото търси – филмова лента от 62-а, на която са заснети хороиграчите на квартала в любимата му градинка с белите брези. Дава ми я и казва: „Хайде, да не те задържам повече, млад човек си“. Със съгласието му и с нашата признателност за помощта по този брой, препечатваме следващия негов текст.