Добромир Тонев
Добромир Тонев – поетът и светлината
август 3, 2020
Ина Иванова
Рискът да бъдеш автентичен
август 10, 2020

Безкрайната любовна история на града и времето

Александър Секулов

Думите на Александър Секулов са важна част от живота на града в последните десетилетия. Стиховете, белетристиката, драматургията, публицистиката и редица не по-малко важни негови отпечатъци в духовния живот ни срещат с него в разговор за поезия, памет, време, град и други неща, които никога не разбираме докрай.

Спомняте ли си първата лична среща с литературата и осъзнаването на необходимостта от писане?

Александър Секулов: Не помня този момент по начина, по който не помня как съм започнал да дишам. Поглеждайки назад, четенето и писането са нестихваща радост, божия благодат, неустоимо изкушение, светове за преброждане, любовни авантюри, морета за изгубване, градове за намиране, синове за обичане, памет за споделяне. Подарено време. Покана за извисяване. Форма на летене. Милост. Четенето и писането: щастлив пясъчен часовник, подарен ми от Господ.

Ще си признаем, че някои от Вашите стихове белязаха нашата представа за този град. Как се формира Вашият светоглед за него?

Александър Секулов: Отбелязвам, че комплиментът за писателя играе ролята на виещ дозиметър, отчитащ нивото на радиоактивната му публичност. На въпроса отговарям така: когато някой иска да уязви Пловдив, да намекне за неговата провинциалност, да го захвърли ниско по оста столица – провинция, винаги изтъква факта на неговата самодостатъчност. Да, Пловдив е самодостатъчен град, защото е град вън от времето. Или пък е град във времето, което е едно и също. Пловдив е град, в който можеш да видиш времето на собствения живот и да му се възхитиш: и на времето, и на града, и на себе си. Целият му пейзаж, цялата му градска тъкан има човешки размер; матрица за щастливи хора е. На щастливи, необходимо нехайни хора. Божи град. Без съмнение, а с вяра! Град за завръщане, но и град за намиране. Каквото и да изгубиш в живота, намираш го в Пловдив.

Поетичният Ви дебют – „Седмо небе“ – е през 1988. Как изглеждаше през 24-годишните Ви очи тогавашната литературна среда? Какво се случваше в Пловдив?

Александър Секулов: Освен нестихваща и крайно комична гордост от себе си, не може да се очаква от млад мъж на 24 години да наблюдава и оценява в детайли литературната среда. Литературната казарма, наречена кафене „Кристал“, където се сядаше на маса по старшинство и според чина, ме дразнеше. Намирах своята среда в театралния състав „Проблем 13“ на Пловдивския университет. Трупата бе съставена от хора, настроени най-иронично и безмилостно към позите и патетиките, в това число и литературните. И досега, когато се събере някакъв обществен интерес към мен, имам ухо и око за евентуалните им саркастични погледи, с които се вглеждат в артистичната поза, в литературния ентусиазъм, в желанието да си паметник на себе си, каквото литературата, в някаква степен, е.

Животът в театралната трупа се оказа моят спасителен антидот от ранното потъване в литературните пясъци. Така и не станах човек на литературата, а и литературата не стана моят живот. Много по-късно осъзнах, че не съм сводим към никаква група, освен на принципа на респекта и творческото братство, каквото имам с художника Атанас Хранов и режисьора Диана Добрева. Трябваше да минат години, за да прочета и се възхитя на свои колеги от Пловдив, като поета Николай Заяков, например. Мисля, че литераторите, които са живели и работили в Пловдив, заслужават равнопоставено отношение, ако не и по-високо, отколкото художниците. Пловдив е град на поети и художници в равна степен. Казано още по-точно: град на артисти. Не само в творческия смисъл на думата.

Александър Секулов

„В този град вече всичко е минало, нощем мъртвите викат от джамии и църкви и осъмват с очи, полудели от взиране, страшно самотни и завинаги мъртви.“ Първото четиристишие в дебютната стихосбирка. Как гледате на тези редове 30 години по-късно? Намерихме ли отговорите, които търсехме в миналото, или  то остана безмълвно пред нас, както пишете в последната си книга?

Александър Секулов: Не ние търсим отговори в миналото, а миналото намира отговори в нас. Разходете се из градското сърце, изкачете се по стръмните улици около Сахат тепе и ще видите възхитителната неправилна геометрия на града, лабиринта на пейзажа му, който сякаш е насложен един върху друг през годините. Отрязъци от небе, пътека, която свършва сред дървета, улица, която излита  от нечий двор, възхитителните отвесни, зелени градини на тепетата, очертанията на православните храмове като ръка, протегната през времето – и ще разберете, че времето се просмуква в нас, кънтящите стъпки на предишните обитатели са ударите на сърцето ни, че нищо не е отминало, не е забравено и всичко чака да бъде открито и родено наново.

Пловдив е възможност да бъдеш щастлив и вечен, ако имаш кураж за това. Другите световни градове имат крепости по хълмовете, фарове, фортове, а ние имаме часовникова кула. Няма по възхитителен образ на безкрайната любовна история на града ни с времето.

Усещането за времето е една от основите теми в поезията Ви. Какво може да даде и какво може да вземе то на човека под това провинциално небе?

Александър Секулов: Господ често слиза в далечните провинции и поради това той винаги е тук, сред нас. Защото светът е далечна провинция. И няма център, освен Господ. Провинцията е благодат да живеем като хора. Да седим и да разговаряме с времето. Понякога – да го чуваме.

Свикнали сме да търсим фундаменталните устои на европейската култура в Античността, тя е и важен културен код, който минава през цялото Ви творчество, но има ли нещо, което разбрахме или не ни беше удобно да разберем от Античността?

Александър Секулов: Пловдив е град, обърнат към Средиземноморието. И не към цялото, а към Егея. Неизтребим копнеж. Вътък на душата. Стремеж към светлината. Към мекия жест. Към красотата, в края на краищата. И в този смисъл, като всеки античен град, той превръща Бог в приятел. Пловдивчанинът и Бог са двама приятели, които седят и гледат как от маранята на Егея – като сънни кораби – изплуват и потъват, потеглят и пристават островите на светлината. И сега, когато Пловдив осъзнато показва своето антично лице, всичко става обяснимо и още по-възхитително.

В „Хроники и химни“ често се появяват границите като предел на познатия ни свят, но и като отсъствие, отвъд което е чистото изкуство. Какви са границите на империята на красотата, за която пишете, ако тя има такива, и кога ни е нужно да се обръщаме към нея? Има ли общо тя с онзи носталгичен Пловдив, в който живеем само когато сме щастливи?

Александър Секулов: Светът се разпада банално, твърде банално, обидно, бих казал. На Запад и Изток, на Север и Юг. И по средата на това банално разпадане цъфти необяснимата материя на Балканите: между презрението на Изтока и презрението на Запада, между хладината на Севера и треската на Юга. И в това поле се завихря като обратна вихрушка, от земята към небето, спиралата на безотговорния, красив, глупав, възвишен, красив, съсипан, креслив, споделен, гръмогласен, притаен, героичен, мерзък, милостив, безмилостен, кратък и вечен, красив, вековечен живот. И в тази вихрушка ‒ като в Ноев ковчег ‒ са всички елементи, които са необходими, за да се възкреси ‒ когато вятъра ги разнесе по пустата земя ‒ това възхитително човечество, цяло и само по себе си.

ЗВиновник сте за огромното дело на Литературния салон Spirt and Spirit. Стотици имена от българската литература повече от десетилетие търсят смисъл в долния етаж на Петното. Кои са срещите, които трайно ще останат в паметта Ви.

Александър Секулов: Десетгодишният живот на литературния салон е шега на съдбата, приумица на случая, дар, който публиката и писателите, които идват всеки вторник, продължават да ми правят. Не мисля, че съм го заслужил, но пък му се радвам от сърце. Чух 300 български писатели да разказват за творческия си процес, да се смеят, плачат, ядосват, спомнят, измислят… И всичко това – на половин метър разстояние. Това наистина са моите литературни университети и се надявам всички те, без изключения, да помнят с добро черупката на литературния салон, нейния костенурчи поход през годините.

Занимавали сте се и с публицистика в една от най-дълголетните рубрики в българския периодичен печат – „Под игото“. Ако все още я поддържахте, какво щяхме да прочетем в нея днес, в тези трудни дни на изпитание пред човека?

Александър Секулов: Почти всичко дължа на дисциплината всеки ден в продължение на 14 години да пиша 10-15 реда за рубриката във вестник „Марица“. И досега не мога да изляза от тази матрица, дори романите пиша на кратки, отривисти глави, които винаги почват от най-важното и свършват напълно случайно. Що се отнася до трудните дни, те са най-щастливите в европейската история. Нямаме право да забравяме мира. Нека само не се окаже, че войната изгражда европейския характер, а мира го съсипва. Само не това!

Накъде пътува Александър Секулов днес и по какво копнее?

Александър Секулов: Пътувам към сина си, като всеки родител. Копнея да не забравям да съм благодарен. Да се радвам на благодатта, дадена ми по милост. |32

Подкрепи списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!